Ковачница на мрак

Клинообразният строй на тежката конница, толкова съблазнителен за по-леките Погранични мечове, изведнъж бе престанал да съществува и преди да са успели да реагират на мълниеносното престрояване, двете линии коне и войници се сблъскаха.

Точно пред Ринт имаше един Домашен меч, загърнат в кожената броня над металната ризница и със спуснато забрало, което го превръщаше в нещо безлико. Видя как пиката му се вдигна, за да прониже коня му през шията, а Домашният меч я пусна и вдигна щита си, за да поеме забиването на меча на Ринт. Оръжието издрънча в медния обков на дървото под черната плъст и отскочи. Конят се олюля под него, след което се наклони на една страна.

Ринт се помъчи да скочи, но животното затисна десния му крак. Разкъсваща болка последва изтръгването на бедрената кост от ставата. Крясъкът буквално раздра гърлото му.

Домашният меч го беше подминал, но зад него се появи друг, жена, ако се съдеше по дългата коса, развяла се изпод ръба на шлема ѝ. Пиката ѝ заби надолу и го прониза точно под лявата ключица. Тежкото желязно острие изстърга в костта, върхът му проби и застърга по долната страна на раменната му кост. След това се изтръгна, щом жената продължи напред.

Ринт се помъчи да вдигне меча си, за да замахне по краката на коня.

Вместо това едно копито замахна надолу и стъпи на гърлото му. Последва миг на непоносима тежест, а след това копитото се вдигна, натресе се в челюстта му и замина.

Той зяпна пълното с прах небе. По някакъв невъзможен начин въздух се вмъкна през разбитото гърло и изпълни дробовете му. Страната на врата му запулсира като юмрук под кожата.

„Наистина беше бързо.“

Смъртта беше на ръка разстояние, но нещо все още го задържаше. Помъчи се да внесе ред в мислите си, да разбере какво го задържа тук, легнал на земята в собствената си кръв. Никога не се беше чувствал толкова студен, толкова натежал и толкова слаб.

Опита се да извърне глава, да погледне към сестра си, но нищо не ставаше. Тогава осъзна, че не може да усети тялото си освен онази огромна тежест, която го затискаше. Звуците от битката заглъхваха или може би слухът му угасваше.

„Победени сме. Колко лесно, и Пограничните мечове вече ги няма. Искам вече да умра. Искам да си отида.“

Примижа към небето и ето, че най-сетне видя дървото… Откъде беше дошло, как го беше пропуснал тук, на това поле, бяха въпроси, на които не можеше да отговори, ала видя летния вятър в клоните, лъхащ между прашните зелени листа. А високо там, на един клон, седеше сестра му, млада и буйна, и не искаше да слезе.

Трябваше да отиде и да я свали, отново. Винаги ставаше така и това го ядосваше. Но нямаше да го покаже, защото чуваше смеха на хората, докато му подхвърляха съвети.

Стана и започна да се катери. Беше лесно. Винаги беше лесно, защото това дърво беше направено за катерене. Изкашля прахта, избърса очи веднъж, и още веднъж, а гърдите го заболяха, докато се бореше за всеки дъх. Все едно. Тя беше все по-близо.

Най-сетне се качи до нея и запълзя по клона. Но когато погледна, за да ѝ се скара, че го е принудила да се качи и да я свали, видя, че Ферен е изчезнала, а на нейно място седи Олар Етил.

Вещицата беше ужасно изгоряла, кожата ѝ се белеше и оголваше подпухнало червено месо. Седеше изгърбена и се поклащаше, а очите ѝ, когато ги обърна към него, блещукаха сякаш все още таяха пламъците, които ѝ бяха причинили това.

Протегна към него почернялата си длан.

— Не се бой — каза му. — Време е. Заклех се да те поздравя на този ден, Ринт, а аз винаги спазвам клетвите си.

— Не — отвърна той. — Време е да си ида у дома. Вечерята е готова.

— Ринт от Пограничните мечове, тайст дете на Нощта, прощавам ти за това, което ми направи.

А той усети, че плаче.

Ръката ѝ увисна пред него подканяща.

— Не е трудно това опрощение, когато разбереш някои неща. Самата дума благославя и двете страни. Хайде, ела при мен.

— Къде е Ферен?

— Не е далече.

— Къде е дъщеря ѝ?

— Не е далече.

— Искам да ида при тях.

— Ринт, това е голямо дърво.

Той хвана ръката ѝ, усети как се разпадна на пепел в дланта му, но онова, което остана, бе достатъчно силно, за да се задържи.

„Няма да падна. Значи всичко е наред.

Вече никога няма да падна.“

Звуците от битката леко позаглъхнаха и нещо закипя зад пелената от прах. Сандалат видя десетки бели щитове да се появяват от едната страна, а после черни щитове на другия фланг, всички идваха насам и след малко тези щитове станаха стотици.

— О! — извика тя. — Свърши ли?

— Не мога да кажа, заложник — призна Вент. — Стори ми се ужасно бързо. — Избърса отново очите си.

— Вент, съжалявам за конете, и от двете страни.

— И аз, заложник. Бездната знае, заслужават по-добро.

Флаговете вече се сменяха и Домашните мечове се оттегляха в бавен тръс. Видя, че някои се олюляват на седлата, а с тях се връщаха и няколко коня без ездачи. Войниците започнаха да се престрояват, обръщаха и оформяха равна линия, докато неколцина продължиха назад към крепостта — ранени мъже и жени, които не можеха да се бият повече този ден.