Ковачница на мрак

Ринт помнеше сестра си като дете, мършаво същество с ожулени колене и вечно мръсно лице. Като че ли все се катереше по нещо: дървета, скали и хълмове, и обичаше да седне някъде високо над селото, очите ѝ да обхождат хоризонта или да гледат хората долу. Миговете ѝ на гняв идваха, когато станеше време Ринт да я намери и да я върне у дома, за ядене или къпане. Плюеше, драскаше и хапеше като диво животно, а после, след като най-сетне задържеше ръцете ѝ до хълбоците в здрава прегръдка и я вдигнеше от земята, за да я понесе към къщата, хлипаше все едно, че смъртта е дошла да я вземе.

Той търпеливо понасяше дращенето и мятането, както се полага на брат, който, макар и млад, все пак е по-голям, и винаги внимаваше за усмивките и шегите на другите в селото, когато минаваше покрай тях със сестра си на ръце. Смяташе, че им е весело и дори че изпитват съчувствие. Отказваше да мисли, че го правят с присмех, с презрение или подигравка. Но от време на време беше засичал по някоя физиономия и се беше чудил. Някои хора изпитваха удоволствие от неприятностите на други: това като че ли компенсираше несгодите в собствения им живот.

Нямаше никаква причина да мисли за тези неща сега, докато поглеждаше сестра си, освен може би начина, по който тя оглеждаше строяващите се долу Домашни мечове. На лицето ѝ се бе изписало същото изражение, което бе виждал преди много години. Ринт помисли за дъщерята, която растеше в утробата ѝ, и го жегна дълбока болка. Казваха, че душата идвала при детето едва в първите мигове след раждането, когато светът се открива пред ококорените му мигащи очи и дробовете за първи път се изпълват с дъх, и в този дъх беше душата, нахлуваше вътре, за да вземе онова, което е създадено за нея. През времето преди всичко това, докато съсъдът все още е затворен в тялото на майката, душата се рее наблизо. Сега си я представи: надвиснала високо над тях, гледа отгоре със сдържаното изражение на момиче, със странна твърдост в очите и загадъчна стена зад тях.

Изведнъж любовта към сестра му почти го съкруши и за миг се почувства изкусен да я отвлече от всичко, което предстоеше. Може би безтелесната душа на детето усещаше риска, ужасната опасност, която ги очакваше, и му викаше с глас, смътен като вятъра, който го пронизваше, и се беше прокраднала покрай личните му болки и рани.

Извърна очи и огледа спътниците си. Виле, мълчалив и изгърбил рамене — имало беше един младеж, на когото бе копнял да отдаде сърцето си, но страхът, че ще го отхвърлят, го караше да не издава чувствата си. Младежът беше грънчар, имаше такъв талант с глината, че никой не оспорваше отхвърлянето му на боя и винаги бяха доволни от работата му. Вече беше мъртъв, посечен в селото.

Очите на Ринт подминаха Виле и се спряха за миг на Галак. В дните преди да тръгнат на мисията си Галак беше загубил любовта на поредната млада жена — последният от няколко провала. Галак беше обвинил единствено себе си, както правеше винаги, макар Ринт да не виждаше в него нищо, което да оправдава такова самоосъждане. Беше добър и често пъти твърде щедър, безгрижен към парите и времето си, склонен често да забравя за срещи, които е уговорил с приятелката си, и безнадежден в домашните работи — но всички тези неща проявяваше с едно детинско добродушие и невинност, черти, които, изглежда, ядосваха жените. Когато бяха препуснали за дома Дракони, за да започнат пътуването си на запад, Галак се беше заклел никога повече да не се влюбва. Като го гледаше сега, Ринт се зачуди дали приятелят му не съжалява за тази клетва.

Видя Традж, със зачервеното му лице и войнствено изражение, и двете — неизменни. Ринт не помнеше да го е виждал някога усмихнат, но жена му го обичаше дълбоко и си имаха четири деца. Но сега Традж беше сам в живота си и нямаше обич около него, която да смекчи каменното му присъствие. Седеше на коня като човек, изложен на житейските бури в един суров свят.

Имаше и много други и всеки, към когото погледнеше, напомняше на Ринт за собствения му стоицизъм, когато минаваше през селото със сестра си на ръце. Раните не можеше да се скрият, така че трябваше да се носят, както дете щеше да ги носи, мъчейки се да не заплаче от болката или срама, решено да покаже на всеки друг сила, добре прикриваща уязвимостта му.

Слънцето се беше издигнало високо над тях. Долу, на мъртвото поле отвъд парцелите земеделска земя, тежко снаряжените Домашни мечове седяха неподвижни на покритите си с чулове коне. Някои носеха пики. Други държаха брадви с дълги дръжки или странно извити мечове. Кръглите щитове, стегнати на левите им ръце, бяха черни и без гербове. Бяха над петстотин воини, прецени Ринт.

„Твърде много са. През цялото това време, докато ни нямаше, онзи проклет капитан е градил силите си и се е подготвял за война. Седяхме и ги гледахме, преструвахме се, че не сме впечатлени, и нито веднъж не се вслушахме в предзнаменованията.“

— Не приемаме атаката им — изръмжа Традж. — Раздвояваме се пред тях. Нищо не се променя.