Ковачница на мрак

Капитан Айвис настояваше, че са избягали от крепостта. Но беше пратил следотърсачи в околностите и те не бяха намерили никакви следи от преминаването им. Нощем, докато лежеше будна и разтреперана в леглото си, Сандалат чуваше странни звуци в къщата, а веднъж, много смътно, нещо като шепот, като на гласове зад каменна стена. Беше убедена, че момичетата все още са в къщата и се крият в тайни места, познати само на тях.

Имаше една забранена стая…

Видя капитан Айвис и тръгна към него. В двора беше пълно с войници. Цареше мълчание и се чуваше само дрънченето на бронята им, докато стягаха ремъци и закопчаваха токи. Коняри сновяха наоколо, изгърбени под седла и кожена конска броня. Айвис стоеше сред целия този хаос като самотник на остров, недостижим за връхлитащите вълни наоколо. Тя извлече увереност само от това, че го вижда. Той я погледна и тя се приближи до него.

— Заложник, много малко слънце сте видели, но този ден не е най-добрият за това.

— Какво става?

— Приготвяме се за битка — отвърна той.

— Но… кой ще иска да ни нападне?

Айвис сви рамене.

— Лесно си намираме врагове. Някои казваха, че нахлуването ни срещу джелеките само е забавило тлеещата гражданска война. Непопулярно мнение, но толкова често тъкмо непопулярните се оказват верни, докато тези, които приемаме радушно, излизат пожелателно мислене. Отричаме за удобство и често се налага ръка да ни стисне за гърлото, за да ни разтърси и събуди. — Погледна я в очите. — Съжалявам за риска, пред който се изправяте с нас, милейди. Каквото и да ни сполети, бъдете уверена, че няма да пострадате.

— Що за безумие ни е поразило така, капитан Айвис?

— Този въпрос най-добре го отправете към поети, а не към войници като мен. — Кимна към войниците в двора. — Гложди ме, че загубихме хирурга си, и се боя, че няма да стоя добре на мястото на милорд в тази предстояща битка. Възложи ми да обуча тези Домашни мечове и направих каквото можах, докато го нямаше, но днес се чувствам много сам.

Изглеждаше уморен, но и това не разклати увереността ѝ в него.

— Дъщерите му — каза тя — нямаше да посмеят да направят това, което направиха, ако си бяхте тук онази нощ, капитане.

Искаше думите ѝ да прозвучат успокоително, но видя как той трепна.

— Съжалявам за глупавите си скитания, милейди. Уви, и да обещая, че никога повече няма да го правя, това не поправя нищо.

Сандалат се приближи още, обзета от желанието да му даде утеха.

— Простете ми за непохватните думи, капитане. Исках само да покажа доверието си във вас. Днес вие ще надделеете. Сигурна съм в това.

Портите бяха отворени и Домашните мечове се качваха на конете и излизаха през тях, за да се строят извън крепостта. Ефрейтор Ялад извикваше номера на отряди, сякаш за да наложи някакъв ред в хаоса, но според Сандалат като че ли никой не му обръщаше внимание. И все пак нямаше никаква бъркотия при тесния проход на портата, а потокът бойци, изливащ се навън, изглеждаше стабилен, макар че това като че ли всеки момент можеше да се промени. Тя се намръщи.

— Капитане, това изглежда толкова… напрегнато.

Той изсумтя.

— Всичко върви гладко, уверявам ви. Щом се вкопчим с врага на полето отвън, е, тогава всякакъв ред изчезва. Дори там обаче, смятам да държа под контрол Домашните мечове, докато мога, и с малко късмет може да победим. Това е цялата истина за войната. Страната, която сдържи нервите си по-дълго, е страната, която печели.

— Не по-различно от всеки друг спор значи.

Той ѝ се усмихна.

— Точно така. Права сте да гледате на войната по този начин. Всяка битка е спор. Отстъпваме терен. Предаваме се. Оттегляме се. Във всяко едно от тези неща може да се намери прилика с всяка остра свада между мъж и жена или майка и дъщеря. А това би трябвало да ви казва нещо друго.

Тя кимна.

— Победата често е заявена, но поражението никога не е прието.

— Грешка е да се съмнява човек в интелигентността ви, заложник.

— Ако притежавам нещо такова, капитане, дава ми малко сила. Животът ми се измерва в изгубени спорове.

— Същото би могло да се каже за всички нас — отвърна Айвис.

— Но все пак спечелете днешния спор, капитане. И се върнете жив и здрав.

Когато вдигна глава и го погледна в очите, я обзе вълнение — сякаш нещо неизказано премина между тях. Чувството би трябвало да я стъписа, но тя само се пресегна и отпусна ръка на рамото му.

Очите му леко се разшириха.

— Извинете ме, заложник, но трябва да ви оставя.

— Ще се кача на кулата да наблюдавам битката, капитане.

— Ще се вдигне прах и ще скрие гледката.

— Все пак ще видя победата ви. И когато лорд Драконъс се върне, ще му разкажа за този ден.

Той ѝ кимна и извика да доведат коня му.

Щом Айвис тръгна, тя огледа двора и видя, че е почти опразнен: само десетина слуги поставяха нарове покрай стената и трупаха ивици плат за превръзки. От ковачницата домъкнаха две малки пещи и чираци редяха тухли около тях, а също и ведра, някои с вода, а други — пълни с нещо като железни пръчки с върхове с различна форма. Тях поставиха до пещите. Дойдоха други слуги с мангали и започнаха да тикат в черните отвори на пещите въглищата и жаравата от тях.