Ковачница на мрак

— Вземи четирима войници. Оседлайте конете и ги отведете на източния път. Там ще се срещнем. Искам да тръгнем преди разсъмване.

— Да, сър. — Тя отдаде чест и излезе.

Той погледна чашата в ръката си. След това я наклони, изля съдържанието на пръстения под и я постави с дъното нагоре в средата на малката маса на командира.

„Единственото, което исках, Торас Редоун, беше мир.“

Капитан Айвис се качи по стълбата на върха на северозападната кула и застана до ефрейтор Ялад.

— Е, какво трябваше да видя?

Мъжът посочи към хълмистия хребет на запад.

— Друга армия, сър. Но тази не преминава… виждате ли ги? Готов съм да се закълна, че се строяват за битка.

Айвис примижа. Успя да различи конници, строяващи се на позиция на централния хълм. От вдигащия се след тях прахоляк беше невъзможно да се разбере броят им. От двете им страни още войници слизаха от конете и се строяваха за близък бой.

— Можеш ли да различиш знамето им, ефрейтор?

— Не, сър.

Айвис се почеса по тила. Очите му бяха гуреливи. Не беше спал добре след пътуването си през дивия лес — след гостуването си при онази проклета богиня. От време на време успяваше да се убеди, че просто е сънувал цялата преживелица, но пък нямаше нужното въображение, за да си измисли такива ужасии. Малкото кошмари, които го бяха спохождали, бяха до един натрапчиво банални. Падащи зъби, вървенето гол в пълна с хора зала, влудяващата неспособност да спре изпаднал в паника кон, втурнал се стремглаво към ръба на пропаст, счупен меч в разгара на битка. Нямаше в тях никакви остри колове, стърчащи над стъпканата трева на поляна, и никаква жена, лежаща нанизана върху тях и гледаща го с кротки очи.

— Какво да правим, сър?

Айвис примига и се отърси от кошмарния спомен.

— Вдигай хората, ефрейтор. С малко късмет ще имаме време да се подготвим. Не виждам никакви обсадни оръжия.

— И аз, сър. Можем да ги оставим да обикалят около стените, докато конете им се скапят от умора.

Айвис се обърна и огледа небето на изток. Димният покров изглеждаше безкраен. После отново огледа раздърпания строй на неизвестния враг.

— Не, до гуша ми дойде от това. Време е да изпитаме тежката конница на лорда ни. Които и да са, ще им натрием носовете и ще ги прогоним, а ако вестта стигне до ушите на всеки благородник в Куралд Галайн, толкова по-добре.

— Да, сър.

Той погледна ефрейтора и се намръщи.

— Пребледнял си. Още малко и ще припаднеш. Стегни се, преди да почнеш да слизаш по стълбата, ефрейтор.

— Слушам, сър. Ще се стегна.

— Но да не отиде цялата сутрин. Действай!

Младият войник заситни към шахтата.

Айвис отново насочи вниманието си към неизвестните сили, строяващи се за бой насреща им. Над петстотин бойци, със сигурност. Но не видя никакви хералдически знамена, нито някакви бойни отличителни знаци. Единственият флаг, който се вееше, все още бе твърде далече, за да се различи, а и след малко го смъкнаха.

Долу в двора на крепостта се разнесоха първите викове, а през това време пред очите му десетина ездачи излязоха напред от редиците и препуснаха надолу по склона на хълма. Стигнаха подножието и продължиха напред, конете им преодоляха ниска каменна стена с плавни скокове, прекосиха прашната угар на ожъната нива, преодоляха нов зид и започнаха бързо да се приближават.

Около хълма на крепостта имаше широка ивица равна земя, достатъчно пространство за атака на конница, и когато непознатите стигнаха до нея, вдигнаха знамето отново.

А после знаменосецът спря и заби пръта в земята.

Отрядът обърна и пое обратно към главните сили.

Айвис зяпна знамето, което бяха оставили.

„Бездната да ме вземе дано. Те са Погранични мечове.“

На връщане от мъртвото поле конят на Ферен залитна, след като прескочи поредната стена, и тя погледна ядосано брат си и викна:

— Ринт! Трябва да си починем!

Без да ѝ отвърне, той подкара коня си нагоре.

Тя обходи с поглед първата редица на Пограничните мечове, строени на билото над нея. Животните им бяха плувнали в пяна, клюмнали глави, а мъжете и жените, седящи смълчани на седлата, не бяха в по-добра форма. Гневът и ужасът можеха да говорят, но говореха на език, който не познаваше благоразумие. Ферен слушаше непрестанната му врява в черепа си вече от няколко дни и нощи и през повечето време бе намирала благодат в тази безсмислена какофония.

Врагът имаше лице и във всяка линия, във всяка резка и бръчка на това лице можеше да се види всичко, което беше грешно на този свят. Всичко, което бе несправедливо. Всичко, което бе зло. Нищо не можеше да е по-просто от този миг на разпознаване, или от облекчението, което изпитваше човек, щом лицето се появеше, ярко като откровение, за да прогори несигурност и съмнение, да прочисти от ума греховете на лукавството.