Ковачница на мрак

— Ако мислите — заговори тя, като съвсем леко заваляше думите, — че даровете на вино и ейл за войниците ми са достатъчни да спечелят вечното съгласие между легионите ни, капитане, значи пиянските ви навици ви подвеждат.

Хун Раал повдигна вежди.

— Винаги ме е боляло, командире, че започнахме да гледаме един на друг като на съперници…

— Вашата неприязън към Хуст няма нищо общо със съперничеството. Вие се боите от оръжията ни и техните песни за война. Не войниците ми са тези, които трябва да налеете с алкохол, за да постигнете мир между нас, но може би подобна щедрост, приложена към собствените ви войници, би могла да подобри нещата.

— Песни за война? Бездната да ме вземе, командире, можем да изредим дълъг списък от думи и изрази, годни да опишат зловещите викове на оръжията ви, но сред тях със сигурност не и езика на музиката.

Студеният ѝ поглед остана впит в него.

— Нима? Що за възбуждаща симфония бихте пожелали за война, капитане? Барабани, които да учестят пулса? Извисяващо се кресчендо, което да означи миговете на сблъсък на двама врагове, срещнали се в двубой? Скръбни напеви, които да се слегнат като пепел над неизбежната сцена на последвалото клане? Романтичен ли сте, капитане? Мечтаете ли за слава и доблест, за героизъм и храброст? Братя и сестри ли сме всички под бронята, под кожата и чак до костите ни, когато най-сетне бъдат положени голи, забравили напълно произхода си? — Вдигна чашата си и отпи. — Това ли е мъжът, дошъл сред нас? Пиян и сантиментален, но въпреки това жаден да вдигне ръка и да посочи с обвиняващ пръст неверници?

Хун Раал преглътна яростния отговор.

— Легионът Хуст се обявява за предан на Майка Тъма…

— Нима Урусандер негодува от това? А вие?

Той поклати глава.

— Командире, сред вас има Отрекли се.

— И какво от това?

— Те не са на Майка Тъма.

— Нима?

— Разбира се, че не са.

Тя напълни отново чашата си — правеше го след всяка глътка.

— Твърде много неща са отслабили решимостта ви, капитане. Вашата неувереност създава врагове и след това ги издига като неща от кал и слама. Но чии недостатъци се излагат на показ така? Много стари войници са забелязали как човек може да бъде оценен по враговете му. Но ето, вие тук отказвате да проявите уважение към своя враг, и в същото време преувеличавате заплахата, която той представлява. Твърде пиян ли сте, капитане, за да схванете противоречието?

Нощта бе започнала в надпревара по пиене, или така поне Хун Раал бе разгадал предизвикателството в очите на командира, още когато тя го бе поканила да седне с нея. Междувременно фургоните се бяха дотъркаляли в лагера и буретата бяха разтоварени на смеещите се войници, а Торас Редоун не бе изказала никакво възражение за разпределянето на тази плячка. Той се помъчи да внесе ред в мислите си.

— Уважавам заплахата, която те представляват, командире. Точно затова дойдох при вас. Нашите легиони трябва да застанат заедно в защита на Майка Тъма.

— Доколкото разбирам, капитане, тя изобщо не заповядва такова нещо. Майка Тъма не принуждава никого. — Торас Редоун изсумтя. — Как би могла, след като даровете на почитта остават неизвестни? По какъв начин биваме възнаградени, когато я приемем за богиня? Какво сече тези монети на вяра? Жриците безделничат в леглата си и на копринени възглавници. Майка Тъма не обявява никакви закони и не изисква нищо от нас. Що за богиня е тя, след като не оценява мощта си в поклонници? Почитай я. Не я почитай. Тъй или иначе, тя остава непроменена.

— Аз съм прост войник, командире, и признавам, че отбягвам сложностите на религиозната практика. Виждам света както трябва да го вижда един войник. Всички ние носим униформи, все едно дали са униформи за война, политика или религия.

— Няма ли място за всички нас в Куралд Галайн?

— Бихме могли да завладеем света, командире, и пак щяхме да се бием помежду си.

Торас Редоун извърна очи и сякаш се загледа в стената на палатката и танцуващите по нея насекоми — безмълвна публика на този разговор.

— Може би — заговори тя — точно това ни казва Майка Тъма. Тя въплъщава празнотата в ядрото на нашите убеждения. Някои биха се наслаждавали на онова, което си въобразяват, че е изпълване, докато то всъщност е отсъствие. — Очите ѝ отново се обърнаха към Хун Раал. — Трупаме се по ръба на празна купа, капитане, и се бутаме за място, благославяме онези, които се хлъзнат вътре, и огласяваме радостта си за онези, които отпадат и се изгубват завинаги. Когато това удоволствие се окаже недостатъчно, започваме да избутваме други, захвърляме ги настрани, като си казваме, че тези жертви са живели по-малоценен живот… — Думите ѝ заглъхнаха и тя отново отпи и пак върна погледа си към стената на палатката.

— Командире, единственото, към което се стремя, е мир.

Тя въздъхна и отвърна: