Ковачница на мрак

— Истината за тъмнината е, че тя скрива всичко и не отразява нищо. Залитаме в сляпо невежество и замахваме по всеки, който се доближи. Не оценявате ли иронията във всичко това, капитане? На нашия език ние назоваваме Бездната като проклятие, но ви казвам, коленичила съм пред Майка Тъма в Залата на Нощта и съм усетила Бездната — когато тя докосна челото ми.

Потресен, Хун Раал не отвърна нищо.

Торас Редоун сви небрежно рамене.

— И все пак тя седи на Трона на Нощта и ние признаваме властта ѝ — такава, каквато е. Разбира се — добави тя, — онзи трон беше дар от лорд Драконъс. Човек би си помислил — предвид приписваните му амбиции, — че би трябвало да ѝ предложи два трона.

— Командире, нямам никакво оплакване срещу Консорта. Благородниците са тези, които се дразнят от амбициите му. Повдигате интересен въпрос — изказвали ли сте го пред близките си благородници?

Торас Редоун примига, после поклати глава.

— Той плува в купата и затова го мразим. Няма нищо сложно в тази враждебност.

— Знаете ли къде е отишъл, командире?

— Не. — Махна с ръката, с която държеше чашата, и разля малко вино. — На запад.

— Войниците не бива да бъдат обекти на негодувание във времена на мир — каза Хун Раал. — След като този мир бе спечелен с нашата кръв и пот, е, не сме ли уязвени от това?

— Не е негодувание, капитане, а безразличие. И аз го одобрявам.

— Как можете да кажете това? Не заслужаваме ли да бъдем възнаградени за жертвите, които сме направили?

— Какви жертви, капитане? Все още сте жив. Аз също. Никой от нас не е загубил крайник.

— Не говоря само за себе си! Имам приятели, които останаха осакатени, ослепели, приятели, които не могат да спят нощем…

— Докато други пият или пушат до забрава. Защото истините на войната ни прекършиха отвътре и прекършени оставаме. Значи отплата? За мъртвите — ами да вдигнем високи величави мавзолеи. За осакатените — хайде да заровим жалостта си и да смучем от издутата гръд на вината, докато надебелеем от разкаяние. А за пияниците като вас и мен, капитане, ами, купища богатство, за да държим мазетата си добре заредени и висок стол във всяка кръчма, от който да можем да нищим приказките си за отминала слава. Или желаете титла? Много добре, обявявам ви за Лорд на Войната и ви дарявам с подобаващо имение. В добавка ви давам поля на ужас, които да жънете нощем, и зърнохранилища, пълни с окаяни спомени, които денем можете да стривате на прах на воденичния камък, който наричате свой живот.

Хун Раал я зяпна, а после бръкна в торбата, която бе донесъл в палатката, и извади бутилка.

— Моят дар за вас, командире. Чудесна реколта, на която съм сигурен, че ще се насладите.

— Имам си своя, капитане, но все пак ви благодаря.

— Отказвате подаръка ми?

— Ни най-малко.

— Да ви налея ли?

Тя поклати глава.

— Приключих с пиенето за тази нощ, капитане. Трябва да обиколя постовете, да не би приятелите ви да са изкусили Нощния страж в нетърпеливата си, макар и малко принудена щедрост.

— Ако са го сторили, командире, било е добронамерено.

— Жестът ви бе оценен и ми дадохте много за размисъл, капитане, но правилата ми на поведение са изрични и ако намеря дори един страж да ми лъха на алкохол, ще има публичен бой с камшик. Дисциплината е необходимост дори в мирно време.

— Несъмнено — отвърна Хун Раал. — Впечатлен съм.

— Нима? Добре. Може би това ще ви даде някакъв повод за размисъл.

— Командире, легионът Хуст не е наш враг.

— Освен Отреклите се в редиците ми.

— Те са ваша грижа, не моя.

— Радвам се да го чуя, капитане. Е, чувствайте се свободен да използвате резервното легло в тази палатка. Едва ли ще се върна преди разсъмване.

— И вие ли сте престанали да спите, командире?

— Спестявам си го за заседанията с персонала ми. Сега моля да ме извините.

Той стана заедно с нея.

— Беше възхитителна вечер.

Торас Редоун го изгледа.

— Никога не пиете толкова, колкото се преструвате, капитане. Защо така? — И без да дочака отговор, излезе от палатката.

Хун Раал зяпна платнището на входа, което бавно се смъкна след нея. Седна отново. „Е, защо ли трябва да съм изненадан? Стигне ли се до пиене, не можеш да надлъжеш пияница.“ Всички насекоми се бяха разпръснали с шумоленето на зеблото, но сега се върнаха. Загледа се в тях. „Публика с малки очаквания, предполага се. По-добре от тази хитра кучка.“

Погледът му се плъзна към бутилката, която ѝ беше дал, и отново се измести настрани. Въздъхна, вдигна чашата и напълни устата си със стипчивата течност. „Един войник няма нужда от повод да пие. Не можеш просто да се отдръпнеш от танца със смъртта в края на краищата, и никоя стена няма да те крепи задълго.“

Чу стъпки, вдигна глава и видя, че Севег наднича през входа. Махна ѝ да влезе.

— Видях я да излиза — каза тя.

Хун Раал кимна.

— Напускаме скоро. Съобщи на другите. Кажи им да тръгнат тихо и поединично. Оставяме фургоните и животните.

— А конете ни, братовчеде?

— За теб съм „сър“, лейтенант.

— Да, сър. Извинете.

— Те останаха вързани извън постовете, нали?

— Както наредихте, сър.