Ковачница на мрак

Беше усещала как острите му нокти дращят в ума ѝ, превръщайки в руини време и нужда, грижливо планиране и подготовка. Това не беше война, освен ако цяла една война не можеше да се сведе до една-единствена битка. В този ден щяха да ударят врага: щяха да впият собствените си нокти в онова противно лице, да срежат до кокалите и да излеят навън пред очите на всички баналната истина за злото. „Кръв, същата като нашата кръв. Плът, същата като нашата плът. Кашата на мозъка, не по-различна от онова, което ние бихме разплискали под удара на боздуган. Всичко разчленено и невъзстановимо.

А след това ще гледаме смълчани и ще се чудим на виещата празнота в самите нас. Няма да продължи дълго. Ужасът ще се върне, изправен над изцедилия се гняв.

Нищо не си отива. Само се трупа вътре в нас.“

Залитайки, конят ѝ излезе на билото и тя спря измъченото животно. Нещо студено и кораво бе изплувало навън през умората ѝ. Можеше ясно да се вгледа в бъдеще, твърде безрадостно, за да бъде понятно. Обърна се отново към Ринт.

— Поне да изчакаме ден! Бездната да ни вземе, врагът е отпочинал! — Отчаяният ѝ поглед се измести към другите, обкръжили Ринт. — Традж! Скапани сме!

— Ти няма да се биеш — каза ѝ Ринт. — Лаханис ще остане с теб…

Но Лаханис изсъска:

— Няма! Виждаш ли кръвта на ръцете ми? Днес ще добавя още към нея!

— Ще яздя до теб — каза Ферен на брат си. — Но трябва да отпочинем. Тук и веднага. Трябва да възстановим силата си…

— Аз съм готов за това — каза Традж.

— Чуйте ме — Ринт, Виле и Галак. Видяхме ги тези Домашни мечове! Наблюдавахме упражненията им! — каза Ферен.

— И помним колко малко бяха! — почти извика Ринт в отговор. — Твърде тежко снаряжени при това — ще танцуваме на кръгове около тях! Ферен — ние сме осемстотин! Срещу какво? Двеста конни Домашни мечове най-много!

— Мислиш да посрещнем атаката им ли? — попита Традж. — Не, ще се раздвоим преди това. Ще се изсипем от двете страни, заедно с леката пехота. Ще ги смъкваме от конете им и ще ги изкормим до един!

— Всичко това — много добре, но нека първо да отпочинем!

— Сестро — каза Ринт, — докато тръгнат да ни срещнат, ще е обед, стига да имат куража да се опълчат на предизвикателството със знамето ни. Те знаят защо сме тук! Ще ги изчакаме, заклевам се!

Тя се смълча и извърна очи от него, и от всички тях. „Толкова ли се боя от праведната мъст? Не. Брат ми скърби. Всички тук скърбят.

Но това е нелогично. Изгубил ли е лорд Драконъс власт над своите Домашни мечове? Но пък толкова ли е невъзможно? Има гражданска война и техният лорд ги е оставил. Избрали са страна и са действали — удрят първо нас, за да премахнат заплахата откъм тила си. А сега са готови да се обърнат на югоизток, без риск да бъдат обкръжени от врагове.

Тактически е логично.

Освен факта, че всички наши бойци си бяха заминали, а сега ние сме тук.“

Извърна се в седлото към младото момиче с оцапаните ръце.

— Лаханис. Видя ли колко тежко снаряжени са Домашните мечове? Видя ли бойни коне? Колко души нападнаха?

Момичето я погледна с открита неприязън.

— Видях Домашни мечове. Видях знамето на дом Дракони! Не съм дете!

— Раздвижване при портата! — извика някой.

Ферен се обърна и видя как двама ездачи излязоха от крепостта и подкараха надолу по склона. Единият носеше знамето на Драконите.

— Приемат предизвикателството ни — каза озъбен Ринт.

Двете далечни фигури спряха точно пред знамето на Пограничните мечове. Този, който носеше флага на Драконите, го заби в земята до тяхното и двамата Домашни мечове препуснаха обратно към крепостта.

— След като ги избием — каза Традж, — нахлуваме в крепостта. Убиваме всичко живо. После препускаме към селото. Избиваме всички и изгаряме всичко. Ако можех, земята им щях да посея със сол. Но ще се задоволя с натрошените им кости. Проклятие над името на Драконите, заклевам се в кръвта на душата си.

Мраз пропълзя вътре в нея и плъзна през мускулите ѝ. Ферен се пресегна и докосна белега, обезобразил страната ѝ, и усети, че пръстите ѝ са станали студени като лед.

— Всички, слизай от конете! — извика Традж. — Погрижи се за конете и оръжията! Изпийте последното от меховете и изяжте каквото е останало в дисагите ви!

— Само кожени каишки ще е, Традж — ревна в отговор някой.

Разнесе се тих смях.

Ферен се сви на седлото си и се загледа в жилавата трева, пърхаща по билото. Бебето се размърда в нея, веднъж, дваж — като същество, стиснало юмруци.

Сандалат излезе от къщата. Макар денят да беше топъл и небето ясно, тя придърпа плътно наметалото около себе си. Вървенето през къщата бе разбудило ужаса, обзел душата ѝ, и макар петната кръв да бяха отмити и всички други следи от касапницата да бяха заличени, неестествената тишина и липсата на познати лица разбиваха куража ѝ.

Все още ѝ се струваше невъзможно дъщерите на Драконъс толкова да са се преобразили само за една нощ. Сега си ги представяше като демонски същества и лицата им, зареяни в ума ѝ, правеха зли нежните белези на младостта: големите блеснали очи и устни като розови пъпчици, червенината на бузките им.