Ковачница на мрак

Хирургът на крепостта, Атран, трябваше да е тук, да раздава указания с креслив глас, скръстила ръце и с гневно лице от мисълта за ранените и издъхващите, които скоро щяха да заприиждат. Сандалат почти можеше да я види в ума си, също както почти беше видяла Хилит в един коридор, и архиваря Хидаст до писалището, през отворената врата на кабинета му. И слугите ѝ, които ѝ показват синините, нанесени им от Хилит заради някакво измислено нарушение. В ума ѝ, или по-скоро в някое откъснато от времето кътче на ума ѝ, те все още бяха живи, все още се движеха из къщата, залисани по задачите си и вършещи всички онези неща, които трябваше да вършат.

Искаше ѝ се да се върнат. Дори свадливата Хилит. Но вместо тях вече имаше само шепнещи камъни и смътното шумолене на боси крака покрай някой ъгъл, и онова смразяващо усещане за скрити очи, които следят всяка нейна стъпка.

А сега капитан Айвис беше отишъл при войниците си. Видя оръжейника, Сетил, с ужасно обезобразеното му от белези лице — стоеше неподвижно до пещите и гледаше тлеещите въглени. Близо до конюшните стоеше Вент и не криеше сълзите си, разплакан от мисълта за конете, които скоро щяха да умрат.

Сандалат погледна нагоре към кулата, на която бе уверила Айвис, че ще се качи, за да бъде свидетел на битката. За да го направи, трябваше да мине покрай заключената врата към една стая, която веднъж бе чула Енви да нарича Храма.

Ако сестрите бяха останали в крепостта, сигурно се криеха в онази стая. Нямаше никакво доказателство, разбира се. Дори Айвис нямаше ключ за тази стая и също като нея не знаеше какво се крие зад онази врата.

След нощта на убийствата ѝ бяха дали нож. Дълъг, с тежко острие. Капитанът ѝ беше показал как да сече с него. Можеше да се използва и за рязане и кълцане, но тези техники искаха упражняване и по-силна китка от нейната. Мисълта, че може да убие дъщерите на лорда, не я притесняваше много, ала ѝ липсваше увереност в собствения ѝ кураж.

Бръкна под наметалото — ръката ѝ се стегна около дръжката на ножа — и закрачи към кулата и стълбището ѝ, което се виеше нагоре. Кулата имаше четири нива, ако се броеше и платформата на върха. По всички тях се виждаха затворени с капаци прозорци, освен приземния етаж със скритата стая и този точно под стълбата към платформата.

Беше стигнала до вратата, когато нечия ръка на рамото ѝ я сепна. Обърна се и видя старшия на конюшните с още зачервените му очи и вадичките сълзи по сбръчканото му лице.

— Майстор Вент? Какво има?

— Моля за извинение, заложник. Но капитанът ми каза, че се каните да гледате от върха на кулата.

Тя кимна.

— Нареди ми да ви придружа, заложник. И, стига да позволите, да остана с вас за компания.

— Опасно ли е да си горе, майсторе?

Той извърна поглед.

— Не и от хора извън стените, заложник.

— Значи най-сетне капитан Айвис се е убедил. Те все още са тук, нали?

— Изчезнала е храна, заложник. Ефрейтор Ялад споделя увереността ви и също като вас мисли, че се крият в тайни проходи.

— Тогава, Вент, приемам с радост компанията ви.

— Позволете ми да водя.

— Разбира се.

Явно нещо не беше наред, помисли Енви. Малис гниеше. Седяха свити под пода на кухнята и си деляха самун хляб, който Спайт бе откраднала предната заран. Всички бяха мръсни, но миризмата, която лъхаше от малката Малис, беше пълна с нещо много по-лошо от мръсотия и пот. Всеки път щом Малис си отвореше устата за нов залък хляб, вонята ставаше още по-лоша.

— Всички стражи излязоха — каза Спайт. — Бях зад стената на огнището, до цепнатината. Енви, къщата е наша.

— Можем да се доберем до заложницата значи. Добре.

— Още не. Тя също излезе. Нещо става. Не знам какво — чухме всичките коне. Мисля, че отидоха да се бият.

— Война ли? Би могло. Всички се вдигат срещу баща ни. Крайно време.

— Той не е тук обаче — каза Малис със сух стържещ глас.

— Значи като се върне, ще намери пепелища — рече Спайт.

— Не искам да изгоря. — С всяка дума от устата на Малис хвърчаха трохи хляб.

— Можем да използваме тунела — каза Енви, но изобщо не мислеше за това. Държеше погледа си извърнат настрани от Малис. — Точно сега имаме други проблеми. Спайт, знаеш какво имам предвид.

Сестра ѝ кимна и избърса носа си с ръка.

— Ако вкарат кучета, както казваше Ялад, сме в беда. Но знам какво да направим и трябва да го направим веднага.

— За какво си говорите? — попита Малис.

— Не се безпокой. Жадна ли си, Малис? Аз съм жадна. Ти, Енви?

— Ужасно.

— В кухнята няма никой. Ще си вземем сладко вино — за нищо друго не се сещам. Този хляб е като бучка восък в корема ми. — Вдигна ръката си и огледа червения белег, останал от резеца на Атран. — Няма да се изцерим, ако не ядем и не пием. Точно затова спим непрекъснато. Гладуваме.

— Аз не съм гладна — каза Малис. — Никога не съм гладна.

— Тогава защо ядеш с нас? — попита Енви.

Малис сви рамене.

— Да правя нещо.

— Може би точно храната в теб мирише.

— Не ми мирише на нищо.

— На нас ни мирише — сопна се Спайт. — Но малко вино трябва да оправи това.

— Добре, ще пия вино тогава.