Ковачница на мрак

Разделиха се и се събраха отново в края на прохода под кухнята, където той продължаваше в други два тунела. Онзи отляво водеше под входа и свършваше под конюшните, в помещение пълно до прасците с кал, прогизнала от конска пикня, а другият отдясно минаваше по дължината на главната зала. При свръзката на тези проходи имаше шахта, водеща нагоре зад килера с провизии. Нямаше скоби и единственият начин да се изкачат по шахтата беше като се подпират в стените с вдигнати колене. Беше трудно и оставяше драскотини и синини, но беше единственият път до кухнята.

Енви тръгна първа, след като се беше оказало, че е най-силната от трите, тъй че можеше да се пресегне и да помогне на другите нагоре. Стените бяха станали мазни от непрестанното им използване, от което катеренето ставаше още по-опасно, но накрая стигнаха до издатината на хлъзгащата се врата зад стената на килера. Тя я избута настрани, провря се нагоре и влезе в стаята. Трябваше да се присвие, тъй като беше под лавица с делви. Пресегна се надолу с дясната си ръка. Спайт я стисна и с нейна помощ се закатери по шахтата. При всяко дръпване болка пронизваше рамото на Енви. Чу до себе си накъсания дъх на Спайт и след малко сестра ѝ се измъкна от отвора. Промуши се покрай Енви и прошепна:

— Пещта.

Енви изсумтя в отговор, че е чула, и отново се пресегна надолу.

Ръцете на Малис бяха студени. Кожата и месото под нея странно се плъзгаха и Енви можеше да усети всяка кост. Вонята на сестра ѝ лъхна нагоре, задави я и тя едва надви гаденето.

Спайт я хвана за глезените ѝ я започна да я дърпа изпод лавицата, а това ѝ помогна да издърпа Малис. След малко трите се изправиха в тъмния килер. Тъмнината не беше пречка за зрението им — един от даровете, наследени от баща им, предполагаше Енви.

Спайт пристъпи до вратата и долепи ухо до нея. После я отвори.

Излязоха в кухнята.

— Хайде да седнем до пещта да се стоплим — каза Енви. — Спайт, намери ни делва.

Малис тръгна с нея. Наскоро бяха хвърлили дърва в огъня, за да остане пещта гореща за приготвянето на обедната храна. Енви подозираше, че днес няма да има такава храна. Все пак обичаят беше спазен, тъй че горещината от металната врата и тухлените стени беше силна и приятна.

— Не мога да я усетя — каза Малис, щом седна до нея.

— А усещаш ли студ?

Малис поклати глава. Кичури от косата ѝ се спускаха до пода.

— Не усещам нищо.

Спайт дойде с тежка глинена делва. Тръгна към тях и миг преди да ги стигне, натресе делвата в главата на Малис.

Глина и кости се пръснаха, вино и кръв се разляха по тялото на Малис, по пода и двете сестри. От плиснатите течности вратата на пещта засъска и блъвна пара и дим.

— Помогни ми да я вдигнем! — каза Спайт.

Енви хвана една китка и глезен.

Едната страна на главата на Малис се беше сплескала, макар и само в горната част, близо до темето. Ухото ѝ беше набито навътре, обкръжено от разкъсана кожа и натрошени кости, като венчелистчета на цвете около кървава пъпка. Окото на същата страна беше зяпнало в тавана и капеше с кървави сълзи. Малис простена, докато я вдигаха, но другото око гледаше право към Енви.

— Чакай! — сопна се Спайт, пусна крака на Малис и посегна към дръжката на пещта. Изруга, щом дръпна вратичката, и на Енви ѝ замириса на опърлено месо. — Изгорих се — изохка тя и хвана отново десния глезен на Малис. — Завърти я. С главата напред в пещта.

Енви не можеше да откъсне погледа си от зяпналото око на Малис.

— Ще рита.

— Какво от това? Ще ѝ счупим краката, ако се наложи.

Натикаха сестра си в пещта и Енви най-сетне се отърва от онова ужасно, втренчено око. Вътрешността на пещта беше измазана с глина и силно цвърчене придружи всеки допир на кожа, кръв и коса по заоблените стени. Малис се бореше, дърпаше ръцете им, но беше слаба. Вкараха горната част на сестра си в пещта и започнаха да бутат останалото. Краката не ритаха. Бяха отпуснати и натежали, с извити нагоре пръсти.

— Никакъв хляб повече за тая — изпъшка Спайт, докато сгъваше крака, който държеше, и го избута покрай ръба на вратичката. Коляното остави парче кожа по металния ръб.

— Ще трябва да я разбият на парчета и да иззидат нова — каза Енви и напъха крака от своята страна.

Спайт сграбчи дръжката на вратичката и я затръшна.

— Дай още дърва — каза Енви и се отпусна на пода. — Искам да се опече. Смърдеше като Бездната!

— Чудя се какво сбъркахме.

— Не знам, но това ни казва едно нещо.

— Какво?

— Ти и аз, Спайт. Не бива никога да се опитваме да се убием една-друга. Ако една от нас го направи, мисля, че ще е смърт завинаги.

Спайт я изгледа мълчаливо, а после отиде да вземе дърва.

— Няма да се върне от това, нали?

— Не. Разбира се, че не.

— Защото ако се върне, ще сме наистина в беда.

— Хвърли малко дърва в самата пещ, и онези разпалки там.

— Не. Не искам да отварям отново вратата, Енви. Да не скочи навън.

— Права си. Пълним само отдолу тогава. Много и много.

— Нали това правя! Защо не ми помогнеш, вместо да си седиш и да заповядваш като някоя шибана кралица!

Енви се изкикоти и неволно се огледа гузно, макар и само за миг. После тръгна да донесе още дърва.

В пещта Малис изгаряше.