Ковачница на мрак

„Но всичко се е променило. Видяхме тези бойни коне. Дори забелязахме впечатляващата им големина. Но нито веднъж не ги видяхме строени в пълно бойно снаряжение. Сега, макар и от толкова далече, само гледката те кара да се чувстваш… смален.“

— Ще танцуваме около тях — продължи Традж, сякаш се опитваше да се самоубеди, — удряме и се оттегляме. Отново и отново. Конете им ще се уморят бързо, както и ездачите им. Виждате ли решетъчните забрала на шлемовете им? Зрението им е ограничено. Няма да чуват заповеди — битката ще кънти в черепите им. Ще се лутат объркани. — Надигна се на стремената. — Леката пехота, стойте назад от настъпа ни — доближавате се само когато влезем в схватка с тях! Влизате и избивате тези, които смъкнем от седлата. Изкормяте или осакатявате конете, ако можете. Разпръсвате се, ако се опитат да атакуват или да ви обкръжат.

„Странен начин да се използва пехота, но разбирам логиката ти, Традж. Нямат пики, а и не са достатъчно освен това. Не и за каре, дори и кухо. Единствената надежда за тях е да влезем в близък бой.“

— Време е — каза Традж.

Ринт се обърна и видя, че сестра му е впила очи в него. Очите ѝ блестяха и той отново видя в лицето ѝ момиченцето, което беше някога. Преди нещата да се развалят, преди ръцете да затреперят пред всичко, което изведнъж бе станало недостижимо. „Качи се на някое дърво, сестричке. Високо над всичко това. Беше права тогава. Вече знам защо толкова се бореше с мен всеки път, когато те дърпах долу, всеки път, когато те носех по улицата, а хората се усмихваха на буйството ти или се смееха на отчаяния ти плач.

Не всички от нас искат да пораснат. Трябваше, да последвам примера ти. Трябваше да остана дете с теб, вкопчено в някой висок клон, докато всички други долу остаряват, остаряват и пропадат толкова безпомощно в бъдещето си.“

Всяко родено дете връщаше своите майка и баща обратно в детството им. Превърнати в символи на носталгия, гледаха ги как тръгват по житейския си път, все по-далече от простотата и блаженството на невежеството. И ако в това гледане бликваха сълзи, то тези сълзи бяха топли и тъгата, която ги съпътстваше, бе някак утешителна за душата, макар и да събуждаше стари болки и стари загуби. Да загубиш дете означаваше да изпиташ непоносима скръб, сякаш е откъсната някаква съдбоносна нишка. Носталгията беше горчиво проклятие, всеки спомен от онова пътуване свършваше с внезапна загуба и носеше неутешима празнота.

Ринт вече я разбираше. И съжаляваше за това с цялото си сърце.

После тя се обърна, хвана юздите в лявата си ръка и извади меча си с дясната. Размърда се на седлото и намести стъпалата си в стремената.

„Когато Ферен търсеше онази вещица, погледът ѝ се вдигна към дърветата. А скрита там горе, както беше знаела сестра ми, Олар Етил гледаше надолу с неразгадаеми очи. Дете, жадно да гледа.

Докато ѝ дадох огъня.

Жените с право се страхуват от нас. О, Ферен…“

Традж даде заповед и тръгнаха надолу по склона.

Айвис загледа спускащите се по склона Погранични мечове.

— Ялад! Сигнал за клин!

Остана пред бойците си, заслушан, докато се престрояваха в новата формация. Конски копита затътнаха по здраво утъпканата пръст на мъртвото поле. Прах се завихри покрай Айвис на тънки облаци, изгодна посока на вятъра, поне за началото.

— Централна линия, отстъп дясно — ляво!

Гласове зад него зареваха думите „дясно“ и „ляво“ до самото ядро на клиновата формация. Само тази заповед даде на Домашните мечове всичко, което трябваше да знаят за първоначалния сблъсък.

Пограничните мечове се изсипаха над първата каменна стена и забавиха, за да дадат време на леката си пехота да направи същото. Айвис видя как изостанаха назад и кимна леко на себе си. Нямаше да са особено полезни, докато не се изгубеше цялата инерция. За тяхно съжаление, смяташе да не губи устрем от началото на битката до самия ѝ край.

Изруга тихо лорд Драконъс. Трябваше да е тук и да командва първото пускане на кръв за своите Домашни мечове. А сега всички заповеди — от които зависеше животът на толкова много хора — щяха да идват от един низш капитан, на когото войната бе дошла до гуша още преди десетилетия. „Единственото в моя полза е, че съм виждал всичко това преди, десетки пъти. А единственото против мен е същото шибано нещо.“ Затегна каишката на шлема си и обърна коня.

Клинът беше строен пред него: връх от трима елитни бойци точно срещу него, водещата линия изпъната рязко назад, по двайсет от всяка страна, за да оформят обърнато V.