Ковачница на мрак

— Не съм сляпа, Кагамандра. Но не съм и безпомощна, нито ти!

— Няма да се бия!

Вратата към Залата на кампаниите се отвори с грохот в другия край на коридора и след миг се появи Урусандер.

Кожата му беше бяла като алабастър, сивата му доскоро коса бе прошарена с нишки злато.

— Ето, че идва съперникът ѝ — прошепна Шаренас.

Урусандер я подмина и застана пред Кагамандра Тюлас, а той го зяпна, все едно се бе озовал срещу призрак, изумително видение, понесло със себе си хиляди изровени от гробовете загуби, изтупани и почистени, поднесени като трофеи. Притисна гръб в стената, щом Урусандер вдигна ръка като да го докосне. След миг ръката се отдръпна.

— Стари приятелю — каза Урусандер. — Моля те, отиди при тях. Кажи им, че не бях зад това. Кажи им, че ще заловя и накажа тези убийци. Кажи им, че легионът е на тяхно разположение.

Но Кагамандра поклати глава.

— Няма, сър. Ще отида да намеря годеницата си. Ще я изведа от Куралд Галайн. Толкова далече, колкото можем да стигнем. Ако потрябва, с въжета ще я завържа, устата ѝ ще запуша, с чувал ще я закачуля. Оставете ме на мира, сър.

Сълзи потекоха по страните на Урусандер. Той отстъпи назад и наведе очи.

— Прощавай.

— Аз ще отида — каза Шаренас.

Висшата жрица се приближаваше, а зад нея по коридора вървяха Серап, Йелд и Харадегар. С бледите им лица процесията изглеждаше зловеща. Зад всички тях бяла светлина се изливаше като дим и настъпваше.

— Аз ще отида — повтори Шаренас, сграбчи Кагамандра за ръкава и го задърпа към изхода.

— Да — каза зад тях Урусандер. — По-добре бягайте, приятели. Не мога да я спра.

Шаренас изруга тихо.

„В тази светлина дори справедливостта ще изгори.“

„Мъртви?“

Илгаст Ренд седеше зад писалището си замръзнал, като прикован на стола. Взря се в раздърпания пратеник с червени кръгове около очите. Умът му работеше в паника. „Да пратя ездач до командир Калат Хустаин. Да го повикам. Витр ще трябва да почака. Вече сме във война.

Но не мога да чакам. Войникът в мен крещи. Урусандер все още е слаб. Частите му са разпръснати из владението. Крие се в Нерет Сор и го смята за далечен остров сред бурно море. Държа Стражите в готовност и съм като пазач на хрътки с хиляда каишки в ръцете. Заклех се да не правя нищо, но тази клетва… Глупав старец! Тази клетва беше дадена във време на мир.“

Знатна кръв беше пролята. Невинни бяха избити.

„Прекали, Урусандер. Но те виждам, в твоята крепост, седящ на трона си, и всички врани около теб бъбрят и грачат, докато те оглушат, а плясъкът на крилете им те заслепява, полъхът на въздуха е като сладък благослов на лицето ти и мислиш, че това е мярата на света.

Ще чакаме ли следващия ти ход?

Не мисля.“

— Милорд — каза вестоносецът, — на мястото на убийството имаше мъртви Отрекли се…

Илгаст Ренд изсумтя и се надигна рязко.

— Да повярваме, че заекът е показал зъби? Глупостта на подобна измама е подигравка и нанася оскърбление. Не, дори не са мислели да ни подведат. Легионът на Урусандер е ударил — знам аз какъв е Хун Раал.

— Вашите заповеди към мен, милорд?

— Почини си, а после вземи три коня и препусни към Калат Хустаин в Блещукаща съдба.

— По-добре да не си почивам, милорд — каза младият мъж.

— Изтощен си.

— Тази новина е спешна. Може би друг ездач вместо мен?

— Почини си. Не бих искал тази вест да се размъти под твърде много пластове лустро. Калат ще чуе от теб това, което чух и аз. Но добави това: повеждам Стражите към Нерет Сор. Възнамерявам да нападна лорд Урусандер, докато силите му са разпръснати. Възнамерявам да поразя този бунт в самото му сърце.

Лицето на младия мъж бе пребледняло, но той отдаде чест.

— И кажи на капитаните ми, че ги викам — каза му Илгаст Ренд, докато той излизаше.

— Веднага, милорд.

Илгаст Ренд седна отново. Отпусна ръце на изтърканото писалище. „Войникът в мен вижда ясно. Той очаква от нас да се удавим в скръбта си, да стоим замръзнали в стъписването си. Било е изчислено да ни накара да залитнем в неверието си.“

Започна да подозира съучастничество на шейките — Скеленал и Шеканто не можеше да са доволни от възкресението на отдавна мъртвия им речен бог. Колко Отрекли се изобщо признаваха религиозния авторитет на манастирите?

„Те не направиха нищо, за да предотвратят избиването на Отреклите се, нали?“

Тропот на ботуши се приближи по коридора. Илгаст Ренд си пое дълбоко дъх и сплете пръсти на писалището. За да спрат да треперят ръцете му.

На последната трета от пътя до манастира Йедан Финара Стоун и Фарор Хенд се натъкнаха на първата тълпа бежанци. Състоянието им стъписа Фарор и тя последва капитана си, щом Финара поведе коня си и резервното животно извън платното. Спряха и загледаха стотиците кретащи по пътя хора.

— Къде отиват, капитане?

— На изток, както виждаш.

— Там няма нищо — възрази Фарор. — Освен сезонната главна квартира, но тя е само едно скромно укрепление с бали суха трева и дърва за огън.

— Точно така — каза Финара. — Илгаст Ренд го очаква кошмар със снабдяването.

Фарор Хенд поклати невярващо глава.

— Нямаме достатъчно храна. Нито подслон. А зимата в Блещукаща съдба…

— Давам си сметка за всичко това, Страж.

— Да, капитане. Извинете.