Ковачница на мрак

Можеше да е било маловажно. Отоците спадаха и раните зарастваха, и невинността отново можеше да израсте като коричка, за да затвори старите рани, а и да беше развалена красотата, разочарованието беше временно. Но бъдещият живот обикновено чезнеше пред очите. Възможности изсъхваха в корените и много скоро всичко над земята, някога толкова щедро в обещанията си, се съсухряше и губеше цвят, а после идваше вятърът, за да я остърже до голо. Пътят пред нея беше място на мъртви дървета и мъртви треви, мъртва река под равнодушна светлина, с един призрак до нея, който нямаше какво да ѝ каже.

Това ѝ поднасяше в дар новото ѝ място в този нов свят. Осиновена от обременен от чувство за вина лорд, сега се беше озовала в една кула, издигната по-високо от всичко, което бе познавала преди: издигната над мечтите си и сега те лежаха като забравени играчки в нозете ѝ. В ума си се виждаше как тръгва надолу по стъпалата, по коридорите с техния студен каменен дъх, навън през прага и в забуления с прах двор, а после извън портата, за да продължи, стъпка по стъпка, в градчето, което бе познавала някога. Виждаше как стариците проследяват с очи преминаването ѝ, как кривват глави една към друга и си шепнат. Виждаше новото внимание в очите на мъжете и любопитството на децата, които вече не намираха смелост да ѝ извикат за поздрав. Виждаше израженията на жени и майки, докато те се отдръпваха в собственото си минало, на някогашните момичета, където всичко все още беше възможно, а щом дойдеше нощта, можеха по-силно да се притиснат до съпрузите си, но не от любов. Щяха да търсят в тези прегръдки утеха срещу загубите, които сега терзаеха мислите им.

Виждаше се как тръгва към пивниците, където въздухът бе зареден със смях, и макар този смях да беше напрегнат донякъде, все още беше простим и можеше бързо да се подмине. Зачервени лица щяха да се извърнат към нея, боядисани очи изведнъж щяха да се присвият преценяващо, докато тя щеше да върви през тълпата, и скоро някой вмирисан на ейл мъж щеше да се притисне до нея, а тя щеше да се вкопчи в него, да се усмихне на непохватните му шеги, видяла желанието му зад сдържаната физиономия. Скоро, във въображението ѝ, той щеше да се обърне към гостилничаря и да наеме стая, а старият Грениз щеше да кимне с лукав блясък в окото и да протегне мазната си ръка. Няколко монети щяха да лъснат в сумрака, а в мига, в който мъжът щеше да тръгне, за да я поведе към задните стаи, една жена щеше да се забърше в нея и да подхвърли:

— Има отбивка в тарифата, просто да знайш.

А Ренар щеше да кимне и за много кратък миг двете щяха да се спогледат и да споделят пълното си разбиране за този нов общ свят.

Свят на наслада и отчаяние, сплетени едно в друго и извиващи се надолу сред мъртви корени. Натам я водеше въображението ѝ, хладно и забързано като планински поток, рисуващо подробности, за които не знаеше нищо.

Вещицата Хейл излезе, застана до нея и каза:

— Отиде си.

Ренар кимна, макар и само за да успокои старата жена. Но вече беше видяла, че баща ѝ бе умрял, когато го бе погледнала в очите и не съзря в тях никакво чувство, а той само я беше огледал вяло, сякаш събираше в ума си подробностите. И тогава тя беше разбрала нещо. Ето как идваше смъртта за умиращия: отвътре навън. И ето как живият я поемаше: отвън навътре.

Оправи по себе си новото пищно облекло, което ѝ бе подарил един обременен с чувство за вина мъж, и каза:

— Отивам долу до селото.

Лейтенант Серап излезе от казармата, където беше безделничила с няколко сержанта ветерани, преди да чуе звъна на камбаната, и тръгна през двора към предния вход на крепостта. Видя, че сержант Йелд се е върнал. Беше го обкръжила тълпа, но сержантът беше вдигнал ръце, сякаш отказваше да отговаря на въпросите. Малко преди това Харадегар беше нахлул вътре, за да удари камбаната, която щеше да призове Урусандер в крепостта и оттам — в Залата на кампаниите.

От портата се появиха още двама ездачи — Шаренас Анкаду и Кагамандра Тюлас. Подкараха през двора, като принудиха струпалите се войници, коняри и слуги да им отворят път, и спряха до Йелд, който изправи рамене въпреки умората си и отдаде чест на Шаренас.

Серап стигна до тях и ги последва мълчаливо в цитаделата. Ботушите им закънтяха кухо, докато крачеха по коридор, по чиито стени се виждаха само избелели петна от гоблените, висели някога по тях. Сержантът изглеждаше изтощен, както се полага за човек, яздил през цялата нощ.

Серап беше разбрала, че капитан Шаренас е изпратила Йелд до Карканас. Предположила беше, че сержантът е отнесъл заповед до Хун Раал да се върне. „Но братовчед ми не е в Карканас. Каква е причината за това напрежение тогава?“

Кастелан Харадегар и Висшата жрица Синтара ги чакаха в Залата на кампаниите. Както и предните няколко пъти, в които бе видяла Висшата жрица, Серап се усети, че неволно я е зяпнала, колкото с удивление, толкова и с отвращение. С усилие извърна очи и се съсредоточи върху Шаренас.

— Капитане, случайно да видяхте командир Урусандер по пътя насам към крепостта?