Ковачница на мрак

— По какви закони ще бъдем управлявани? Войниците на вашия легион искат признание. Искат компенсиране за саможертвата си. Настояват, че даровете на този свят не принадлежат само на знатните. Е, добре… — Неестествено светлите ѝ очи ги обходиха един по един. — Покажете ми същата тази скръб за падналия селяк. За Отреклите се, свити под суеверния си страх. Бащата на едно бедно момиче току-що умря в тази крепост. От кулата видях погребална процесия към гробището на градчето само преди два дни. И все пак. И все пак! Погледнете се. Вижте как преценявате тази трагедия като по-значима загуба. Защо? Защото убитите са благородници.

— Това нападение е кощунствено — изръмжа Шаренас. — Укорявате ни за обхвата на чувства ни? Кой плаче повече за чужди?

— Отхвърлям защитата ви, капитане. Щом ще плачете за едни, тогава плачете и за други. Знайте, че всеки чужд има близки, има обичани хора. Всеки чужд е толкова пленен в своята плът, колкото и самите ние. Стоях тук. Слушах. Видях как всички вие изведнъж се появявате на най-високото стъпало на стълбата на скръбта.

— Говорите жестоко, висша жрице — каза Шаренас. — И така бъркате в отворените ни рани. Но не чувам да предлагате балсам или изцеление в думите си.

— По какви закони ще бъдем управлявани? Този въпрос ме изгаря, капитане. Пламъците му бушуват и поглъщат душата ми. Вземете на раменете си бремето на праведността, но го направете смирено. Плачете за всички нас — уверявам ви, на никой тук няма да му свършат сълзите.

Ръцете на Шаренас се свиха в побелели юмруци.

— С каква цел?

— Справедливост.

Главата на Урусандер се вдигна рязко и очите му блеснаха.

Висшата жрица се изправи, сякаш изпитала внезапна гордост от проклятието, избелило кожата ѝ.

— Не знам за никакъв закон, който да обявява смъртта на някои като по-голям повод за скръб от смъртта на други.

— Има един — каза Шаренас. — За някои съдим по делата им приживе. За други мерим отдалечеността си от тях и колкото по-близо са, толкова по-дълбоко скърбим. Когато говорите за порой от сълзи, не виждам благословен океан, висша жрице, а горчиво море. Законите, които ни обвързват, се измерват от границите на нашата плът и от това, което душите ни могат да поберат. Това, което искате, би ни опразнило…

— За да остане какво?

— Бездната.

— Една претъпкана душа, капитане, е място на сенки и сумрак. Ако я прочистим, няма да остане нищо, което да спира светлината. Чуйте ме. Казвам ви, аз претърпях това. Изгорена съм отвътре. Всичко, което остава от жената, която бях някога, е тази обвивка, която виждате пред себе си, и вижте как дори тя е преобразена от Светлината, която гори в мен. — Тя пристъпи към Урусандер. — Милорд, направете каквото трябва да се направи, за да върнете мира в Куралд Галайн. Аз ще ви очаквам, а в доказателство за моята сила ще ви поднеса този дар.

Кагамандра Тюлас изведнъж се надигна и столът, на който седеше, изтрещя на пода. С ръце на лицето той залитна към вратата, а след това в коридора. Звукът от стъпките му, докато бягаше, беше като на пиян.

Шаренас изръмжа нещо, което Серап не можа да чуе, и се втурна навън след приятеля си.

Миг след това от Висшата жрица се изля златиста светлина и изпълни залата. Заслепена, Серап извика.

И тогава чу думите на Синтара:

— Когато всичката ви скръб бъде измита от вас, какво остава? Всеки от вас, обърнете сега гръб на смъртта и погледнете в лицето живота. Скърбете не за мъртвите, а за живите. За близък, както и за чужд. Скърбете, докато не станете готови да дойдете при мен. — И извика високо: — Елате при мен и ще говорим за справедливост.

Светлината пронизваше Серап, изпълваше плътта ѝ, костите ѝ, и всичко, което докоснеше, пламваше.

Тя падна на колене и заплака като дете.

Разтреперан, Кагамандра Тюлас спря в края на коридора, точно преди Голямата зала. Шаренас стигна до него и го прегърна. Той се възпротиви, но не можа да устои на волята ѝ и след малко се отпусна.

— Проклетата висша жрица! — изсъска тя. — Новината ни стъписа и тя удари… Не мога да отгатна амбициите ѝ. Знам само, че трябва да се боя от тях. Това поне научих.

— Спри — прекъсна я той. — Вече ще има война. Не го ли разбираш? — Избута я рязко и тя залитна. — Няма да се бия. В това се заклевам! Няма да се бия!

Тя го зяпна изумено. В залата имаше хора и те се обърнаха с тревога при този сблъсък, но погледът ѝ не се откъсваше от приятеля ѝ.

— Кагамандра, моля те. Благородниците няма да направят нищо. Все още не. Никой от тях — дори Аномандър. Трябва да призоват легиона Хуст. И Стражите. Трябва да сключат съюз с Шеканто и Скеленал…

Очите му се разшириха.

— Какво?!

— Чуй ме. В стаята, която напуснахме току-що, се роди съперник на Майка Тъма.

— Не искам да слушам. Запуших си ушите! Няма!

Шаренас поклати глава.

— Не Синтара, приятелю. Тя е само мхаби, поставена сред тайстите от азатанаи. Няма надежда някой от нас да отгатне целта на това, освен ако не е унищожението на Куралд Галайн. Видяхме началото, но не можем да знаем края.

— Ще има война! — Викът му отскочи от стените и отекна в Голямата зала.