Ковачница на мрак

Малко бяха сенките в стаята и мракът се свиваше боязливо навсякъде, където можеше — тези подробности шепнеха като благослов през мислите ѝ. Дал ѝ беше крепостта си, но нищо не беше казал за убежище. Синтара се зачуди дали не я търсят врагове, за да я наранят. По въпроса с доверието не беше по-различна от Урусандер.

„Навярно точно това би могло да ни свърже.“

„Жалко, че Оссерк не е тук.“ Беше чула, че е прекрасен на външност мъж, но уж слаб духом. Полезно съчетание общо взето.

Синтара бе измолила време и място за размишление и молбата бе скромна в своята искреност. Мъчеше се да отхвърли влиянието на стари омрази и злост, но собствените ѝ мисли, докато бе говорила с Урусандер, отново и отново се връщаха в ума ѝ. „Мрак и светлина… както дясната ръка се противопоставя на лявата.“

„Урусандер, започвам да виждам начин как да се доближат тези ръце, да се стиснат в съюз и така да намерят сила в равновесие. И не, не е нужно да говорим за любов, само за необходимост. Нещо, което мисля, че разбираш. Ще те направим Бащата Светлина, все едно дали искаш титлата, или не.“

Беше обещала да не го търси навън. Можеше да се придържа към това обещание, засега. Три религии в сблъсък беше неудържима ситуация. Щеше да се наложи речният бог и поклонниците му да бъдат прогонени, може би отвъд границите на Куралд Галайн. Това можеше да стане с малко или без никакво кръвопролитие. Казваха, че Дорсан Рил тече на юг през просторни пусти земи, преди да влее черните си води в някакво далечно море. Не съвсем пусти може би, но пък форулканите едва ли бяха в състояние да възразят на едно внезапно нахлуване на бежанци. Легионът беше превърнал половината им поселения в изгорели гробища и бяха изтласкали останалите до брега на онова далечно море.

Имаше начини в предстоящите времена да се сложи край на насилието и ако се разбереше, че тя е изиграла съществена роля в избягването на открита гражданска война…

Все пак обещанието за светлина оставаше заключено вътре в нея. Трябваше ли ѝ свята земя? Неин собствен храм, благословен в името на… „На какво? Светлината в отговор на Майка Тъма? Лиосан… кой може да отрече пречистващите сили на откровението, когато самата дума сочи към нещо разкрито, към скритото, изложено на показ. А ако превърнем нейната загадка в множество банални истини, тогава Урусандер може да застане пред нея и да бъде видян като равен.

Откъсни ме от себе си, Майко Тъма, и виж как ще те смъкна надолу с пръст или с два. За доброто на всички нас, разбира се. За доброто на Куралд Галайн.“

В Цитаделата беше имала малко време за размишление. Но вече започваше да разбира многобройните придобивки от него. Стана от стола, обърна се и го огледа.

„Майка Тъма седи на Трона на Нощта.

Ще ни трябва отговор на това.“

Ренар излезе на тясната тераса от тази страна на Старата кула. Оттук можеше да погледне надолу към двора с щъкащите по него човешки фигури, а отвъд него — към заобиколеното от редици бели палатки село.

Дим и прах бяха надвиснали като тежка плащаница над Нерет Сор. Домът ѝ се беше преобразил много повече от подробностите, които можеше да види от тази височина. Въпреки всичките тези тълпи и палатки изглеждаше малък, жалък в амбициите си и нищожен в своята самонадеяност. Помнеше улиците и уличките му, присвитите му къщи и тесни дюкянчета и гледаше с някаква странна завист всички онези дребни фигурки, движещи се там, където тя беше вървяла някога.

Скромният им живот бележеше само низ от изоставени или стъпкани мечти. Играта на живот бе игра на съсредоточаване, на вечно стесняващ се хоризонт на възможното и постижимото. Ала това правеше бляскави и ярки по-малките триумфи. Любовта на близък, дете, дадено на света, предмет, сътворен добре от ръцете на майстор. Прелести, скрити в изящната гънка на ново наметало, в лъскавите нови ботуши или мокасини. В прическа, изкусно нагласена, за да допълни ведро лице и жизнено здраве, или в баграта, която уж прави същото.

Помнеше собствените си суети, като човек, надраснал играчките на детството си, също както дете, което не е вече дете, поглежда тези играчки с онова томително усещане, което е ново и неизразимо тъжно. Така и тя виждаше сега онова, което бе оставила зад себе си, докато напред я очакваше бъдеще, лишено от чудеса.

Тези мисли и представи се утаяваха в нея сега, твърде сложни за света, който бе познавала, твърде отчайващи за младата жена, която бе доскоро. Онази жена беше отдала любовта си на мъж с широка и чувствена душа, когото бързо спохождаха и смях, и сълзи — почти дете в буйния си устрем от една крайност към другата, където раните се изцеряваха бързо и животът можеше да се върне, за да стопли очите за миг. Беше се борил срещу присмеха и бе изпитвал заслепяващ гняв, а после беше плакал заради един непредпазливо размахан юмрук.