Ковачница на мрак

Отново си помисли за бягството си от Карканас. Придружена от десетина от най-верните си приятелки, понесли само това, което можеха да носят на гръб, се бяха втурнали в нощта и околността изведнъж бе станала чужда и застрашителна. Горчивият спомен за удобствата и удоволствията на Цитаделата я жилеше и бе изпитала гняв и жлъч в душата си, душа, която все още кървеше от раните, нанесени ѝ от жестоките думи на азатанаи.

Но мислите за мъст се бяха оказали силно гориво срещу трудностите на пътуването им през последвалите дни и тя бе усещала как силите ѝ нарастват с всяка нова стъпка, докато Цитаделата и нейният свят се смаляваха зад тях.

Обещаният от Хун Раал ескорт така и не се беше появил и усещането ѝ беше, че пияният глупак е изгубил контрол над положението. Нощем виждаха далечните отблясъци на огньове в гората вляво, а денем над леса надвисваха сиви валма дим. Отреклите се бяха подложени на меч и огън.

Не беше изненада за нея, когато пред очите им се появи Нерет Сор и твърдината на Вата Урусандер и видяха събиращата се около селището армия, редове и редове платнени палатки, безбройните коне, снабдителните фургони и стотиците войници, забързани насам-натам. Легионът се беше върнал и готовността, с която уволнените войници пристигаха, за да подновят стария си живот, заличи всичките ѝ представи за некадърността на Хун Раал. А после, докато гледаше приближаващия се патрулен отряд, самоувереността ѝ се разколеба.

Спътничките ѝ се бяха скупчили боязливо зад нея и когато погледна през рамо, тя видя колко са опърпани и мръсни. Фините коприни бяха зацапани от пътната прах. Грима, който преди оживяваше лицата им, го нямаше и това, което виждаше сега, бяха изпити и уплашени изражения. Малко им беше давала по пътя, твърде погълната от страх и тревога за съдбата, която я очакваше. Спътничките ѝ, всички до една, бяха обзети от илюзии за сила и сега тя можеше да види как копнеят за блаженото ѝ завръщане.

Но войниците, които спряха пред тях, бяха намръщени, а ефрейторът, който ги командваше, махна с ръка назад към пътя и каза:

— Вече имаме твърде много курви за изхранване. Върнете се там, откъдето идвате. Няма да намерите и една стая в Нерет Сор, а командирът има правила, забраняващи занаята ви в лагера ни.

Синтара намери някак сили да се усмихне.

— Каква свежа прямота, ефрейтор. Истина е: познавали сме насладите на много мъже. Аз съм Висша жрица Синтара и тези жрици, които ме придружават, са под моята опека. Бих искала да говоря с командир Урусандер, защото имам вест от Цитаделата.

Младият мъж я изгледа, след което кимна.

— Да, чухме за вас. Виждам белотата на лицето ви под качулката, висша жрице. Добре, ще ви придружим до цитаделата.

— Благодаря, ефрейтор. Както виждаш, наложи се да тръгнем набързо и без нужните удобства, полагащи се на дъщерите на Майка Тъма.

— Можем да повикаме фургон, ако нямате нищо против да почакате.

— Или пък, ефрейтор, ти и бойците ти можете да отстъпите малко място на седлата си, стига прегръдката на жриците да не ви притеснява много.

Веждите му леко се вдигнаха, но не се усмихна. След малко доближи коня си, измъкна единия си крак от стремето и ѝ предложи ръка.

Докато яздеха към крепостта, Синтара мълчеше. Беше мислила много какво да каже на Урусандер, но от вида на тези прости войници можеше да разбере, че това е една притеснена армия, а това на свой ред бе отражение на командващите и особено на Урусандер. Войниците се бяха отзовали на призива, но сега очакваха заповеди и никой не знаеше що за заповеди може да се окажат те. Гражданската война оголваше недостатъците в един народ и въпреки че всяка фракция щеше да гледа на каузата си като справедлива, болестта беше заразителна и отслабваше всички.

Урусандер като нищо можеше да е призовал войниците си в някакво погрешно усилие да ги защити. „Но пък да ги защити от кого?“ Хун Раал беше развихрил войници ренегати в провинцията. „От самите тях значи. Ако съм права в това, значи разбирам напреженията, които виждам тук. В тази гражданска война войник на легиона би могъл да убива войник на легиона.“

Но дори това не беше краят на бедите. Между тях можеше да има Отрекли се. Или най-малкото симпатизанти.

„А аз? Какво място ще заема в това, което предстои? Урусандер ли трябва да реши съдбата ми? Ще пълзя ли пред него?“

— Ефрейтор?

Портата вече беше пред тях.

— Висша жрице?

— Надявам се, че ще имам възможност да се приведа в по-добър вид от пътуването, преди да се видя с командира.

— Предполагам, защото той е много зает — отвърна мъжът. — Не се обиждайте, висша жрице, ако аудиенцията ви с него се забави с ден или два. Междувременно ще ви се дадат слуги, които да се погрижат за каквото ви е нужно, разбира се.

— Много добре. — „Ден или два?“ Намръщи се. — Трябва отново да подчертая, че новините, които нося от Цитаделата, са спешни.

— Непременно ще предам това, висша жрице.