Ковачница на мрак

— Няма да си говорим повече така, Шаренас Анкаду.

— Да. Мисля, че няма. — Но думите бяха като вода, процедила се през пукнатините на камък.

— Ще тръгна сутринта. Като благородник, налага ми се да изоставя ранга си в легиона.

— Тъкмо войници като теб и Илгаст Ренд лорд Урусандер толкова цени, Кагамандра. Стоите прекрачили пропастта и през вас той вижда пътя към компромиса.

— Мислиш, че ще ми забрани ли?

— Да. Тоест, ако тръгнеш сега, на мръкване, ще уведомя командира утре сутринта. Ако в гнева си той реши за благоразумно да ви подгони, ще му кажа, че си поел към Карканас.

— Защо не напуснеш заедно с мен, Шаренас?

— Не. Твърде много от нас, предпазливите съветници, изведнъж напуснали Урусандер, ще го уязви и неравновесието ще отвори пролука за поддръжниците на Хун Раал.

— Урусандер няма да позволи да бъде дърпан от глупци.

— Той е стар, Кагамандра. Не телом, но духом. Виждаме ежедневно как нерешителността му го поразява като пристъп на болест и как непрекъснато излиза навън от командната палатка — а тази палатка сама по себе си е преструвка, опасна при това, след като отстъпва крепостта си на онази белокожа вещица — излиза навън и дълго гледа знамето на легиона. — Помълча и добави: — Не мога да предположа какви мисли го обземат в тези моменти, но те все пак ме безпокоят.

— Изглежда, че цени присъствието на Серап — подхвърли Кагамандра.

— Да. Тя остава най-малко неприятната от курвите на Хун Раал. Но лесно се забравя, че стои близо до Хун Раал, по простата причина, че тя също е от рода Исгин.

Кагамандра изсумтя.

— Власт в легиона и имението им възстановено, така ли? Да, виждам как тези две желания вече са преплетени.

— Много амбиции могат да имат общ корен — каза тя и кимна. Сложи ръка на рамото му. — Дай ѝ това, което дръзна да дадеш на мен днес, приятелю, и виж как ще отговори.

Той кимна, без да срещне погледа ѝ.

— Ще го направя.

Шаренас отдръпна ръката си. След миг се надигна на стремената, загледана над ръба на редиците палатки.

— Виждаш ли онзи ездач и знамето, което носи? Това е сержант Йелд. Най-сетне ще имаме вест за събитията в Карканас.

— Ще го чуя — заяви Кагамандра.

— Не позволявай лошите новини да те разколебават — каза тя. — Бъди верен на своето, Кагамандра, и насочи цялото си чувство на дълг към жената, за която ще се венчаеш.

Той въздъхна.

— Както кажеш.

Бавно заслизаха по склона, за да могат животните да раздвижат схванатите си мускули след дългото стоене на билото. Плявата, вдигаща се от стърнищата, се завихри около тях, а прахта остана високо във въздуха, сякаш не искаше да се утаи по земята.

Старите столове в Хранилището приличаха на тронове, но само един бе останал непокътнат. Другите бяха на парчетии, избутани в един ъгъл, и Синтара се чудеше на насилието, развихрено над тях. Имаше навика да сяда на единствения останал стол и да отпуска назад глава на сърнешката кожа. Стените бяха отрупани със свитъци и томове и застоялият въздух в помещението миришеше на плесен и прах. Слуги бяха донесли още свещи по нейна заповед и светлината вече изпълваше пространството, гонейки сенки и сумрак. Жълтият ѝ цвят багреше бялата кожа на ръцете ѝ, отпуснати на облегалките на стола, докато те не започнеха да се преобразяват за очите ѝ в нещо сътворено от злато.

Мракът не беше единствената чистота на света. Нещо гореше вътре в нея, ослепително ярко. Беше уплашило Урусандер, беше го прогонило от цитаделата му, сякаш само от присъствието ѝ верността му към Майка Тъма бе подложена на заплаха.

„Съвсем вярно. Аз наистина съм заплаха за Майка Тъма. И за всички, готови да коленичат пред нея. Но Хун Раал е прав: не е нужно да е така.“

Слабост и страх я бяха прогонили от Карканас, а във времето след това понякога се бе забавлявала, представяйки си триумфално завръщане, със светлина, пърлеща града като очистителен огън. Окаяните речни богове щяха да се гърчат пред нея. Майка Тъма щеше да се свие от ужас, всичките ѝ тайни щяха да се разкрият, всеки недъг щеше да е изложен на показ. Мракът в края на краищата беше място за криене. Но нещо в тези желания ѝ се струваше странно, почти противно. Бяха останки от стария ѝ живот в храма, започнала бе да осъзнава тя.

И все пак… кой не е познавал детство, в което в тъмното се движат ужаси? Глупаво бе да се отхвърля истината за инстинкта. Имаше сериозни основания да се страхува от онова, което не може да се види, и да не вярва на онези, които избират да останат скрити.

Азатанаи беше поднесла дар на Синтара. Силата му растеше в нея като семе на мъж в утроба. Чувстваше се изпълнена с кръв, натежала в гърдите и издута между бедрата. Но никаква умора не я обземаше. Не изпитваше голяма нужда да спи и умът ѝ беше заситен, неподатлив на безбройните рискове, които я заобикаляха. Урусандер все още не ѝ беше предложил официално убежище.

„Не съм върховен жрец — беше казал. — И това не е храм. По-важното, върховна жрице: не съм враг на Майка Тъма.“