Ковачница на мрак

— Ще се изправи пред Урусандер, или пред гнева на благородниците. Ще поеме ли отговорност за този окаян погром? По-скоро се съмнявам. Освен това той не е единственият капитан, действащ на своя глава из страната.

— Напълно е възможно събитията да са се разиграли извън неговия контрол — отстъпи Кагамандра. — И всъщност легионът да се е разцепил и дезертьорски елементи да са се възползвали от хаоса.

— Избрала съм мястото си в това — заяви Шаренас. — Ти също трябва да го направиш, приятелю.

— Никое псе не е толкова глупаво, че да застане на пътя на нападащ глиган. Но в това тъпите животни показват повече ум от мен. Вярвам, че ще се върна в Блещукаща съдба и с това ще приключа с тази гонитба на годеницата си. — Усмивката му би трябвало да е лукава, заподозря тя. Но се получи горчива гримаса. — Ще я догоня, макар и само за да ѝ кажа, че не трябва да се страхува от мен. Че усърдието ми винаги е било доблестно, и ще покажа, че старателното ми отчуждение е жест на уважение. Макар и да си стиснем ръцете в деня на бракосъчетанието, никаква друга неприятност няма да последва от допира ми.

— Кагамандра Тюлас, научил си се да цениш вкуса на собствената си кръв.

Лицето му помръкна и той извърна поглед. Ръцете му бяха побелели на рога на седлото.

Загледана отново към фургоните долу по пътя и усетила как леденият вятър запълзява като змии под дрехите ѝ, Шаренас потръпна и рече:

— Приятелю. Наистина я погледни в очите и кажи нещата, които би искал да ѝ кажеш. Не мога да гадая за отговора ѝ извън това, което щях да изпитам аз, ако бях на нейното място. А това, което бих изпитала аз, е гняв и унижение. Ти я освобождаваш да обича други мъже и смяташ това за щедрост. Но всички жени искат да бъдат желани и обичани. За мен саможертвата ти е егоистична.

— Но тя е тъкмо обратното!

— Готов си да превърнеш брака в мъченичество. Да поискаш от годеницата си не любовта ѝ, а съжалението ѝ. Какво ще стои твърдо на такива основи? Виждам и двама ви на колене, с гръб един към друг, всеки обърнат към врата, през която копнеете да преминете, но сте заключени заедно от греховете на воля и гордост. Тя няма да приеме тази твоя безчестна подкана, защото това би могло само да потвърди собственото ти чувство за нищожност — такъв избор за една жена идва след години тежък живот в прегръдките на безчувствен мъж. Взимането на любовници е отчаяно търсене на неща, които малцина биха дръзнали да назоват. Превърнеш ли това предложение в неин сватбен дар, ще я пронижеш дълбоко в сърцето.

— Но аз съм този, който говори от съжаление! Тя е млада. Заслужава онова, което аз имах някога, не този прекършен мъж, толкова стар, че да ѝ бъде баща, който иска да избяга от застаряването си! Твърде крехък съм, за да нося бремето на всяка необходима заблуда в този съюз!

Тя поклати глава.

— Много чудесни съюзи са произлизали от такава разлика във възрастта.

— Това е глупаво и користно.

— Наричаш я млада и влагаш в тази дума подценяване. Това намеква за арогантност, Кагамандра.

— Без споделени години, които да свържат две души…

— Тогава споделете предстоящите. Но най-после стигаме до сърцевината на нещата. Отстъпваш правото над жена си от страх, от дълбока наранимост и боязън да не би усещането да се върне. Това не е никаква саможертва, а самооправдание. Всяка твоя рана е трофей, със страданието, понесено като най-великолепно одеяние. Но си го износил, приятелю, и то е опърпано. Ако не жена ти смъкне тези дрипи от теб, кой тогава? Сега ме чуй. Ако не виждаш кураж във всяка жена, която погледнеш, значи си сляп и, още по-лошо, презираш достойнството на жената, която си изгубил преди години. Иди при Фарор Хенд. Поне в това инстинктът ти е верен. Но я погледни в очите и виж сам — тя няма да трепне.

Погледна го и изпита внезапен страх, толкова пребледняло беше лицето му. Прониза я разкаяние.

— О, извини ме. Надскачам всякакво благоприличие. Отпрати ме на този вятър с проклятие и ще тръгна без оплакване. Това е недостатъкът ми и той изтръгва от властта ми всяка шепа любов. Виждаш добре, че моят живот е също толкова окаян като твоя и във всяка своя дума за съвет зле прикривам собствената си горчива същност.

Той помълча дълго, а после хвана юздите си.

— Нищо чудно, тогава, Шаренас Анкаду, че сме такива приятели. Взимаме този хълм с дързък щурм само за да бъдем пребити след това почти до несвяст от истините. Вятърът в тревите се надсмива над самомнението ни, а сезонът започва да ни показва студенината си. Ако бях знаел повече за теб, щях да съм заглушил всяко друго предложение освен твоето.

Тя усети как я обля топлина.

— Щях да съм смъкнала кожата от гърба ти.

— И да си направила от нея по-добър трофей.

— Носен — прошепна тя, щом срещна погледа му, — с гордост.

И тогава за миг, сякаш слънцето бе посякло през тежките облаци, годините сякаш се смъкнаха от изпитото му лице и тя видя мъжа, когото една жена бе обичала някога. Мъж отпреди войните, от когото не всички ценни неща все още бяха заличени сред насилие и измяна. И пак така мигновено всичко това изчезна и той отклони погледа си.