— Командире, какво се е случило тук?
Тя повдигна вежди.
— О, нощ на прозрение, какво. Ейл и вино, но ти знаеш как сънят след това не дава много отдих. Защо, чудя се, боговете на този свят превърнаха всеки приятен навик в отрова? Тези богове, според мен, нищо не разбират от радост. Превръщат удоволствието в нещо зло. Не искай от мен да почитам такива отвратителни говна, Галар Барас. Техният рай е пустиня. В такова място трябва да благославяме слънцето, да не жадуваме за вода и да наричаме приятел пъкления зной. Виждам пясъците, затрупани с овъглени останки на души, но те поне бяха чисти, нали? — Усмивката ѝ бе ужасна. — Ела, седни до мен, любовнико. Да пием за мира.
Озадачен и неразбиращ нищо, но толкова съкрушен, че не можеше дори да изпита срам или вина всеки път, щом го наречеше „любовник“, той пристъпи към нея.
Торас Редоун се олюля и размаха делвата.
— Елате всички, мои приятели! Една последна глътка за легиона Хуст! А после ще свършим и можем да идем в онази пустиня, и да поздравим онези богове с намръщени лица! Ще превърнем пуританската им нищета в добродетел и ще я означим с най-святата от всички думи! А коя дума би могла да е тя? Ами,
Вдигна делвата, за да пие.
Някой извика предупредително. Галар Барас извади мигновено меча си и оръжието изпищя. Острието замахна и удари делвата. Пръснаха се парчета глина. Виното изригна като кръв от счупен череп.
От всички страни мечовете Хуст се пробудиха. От всяка палатка, от всяка ножница, мечовете завиха.
Галар Барас се олюля, пусна оръжието си и запуши ушите си с ръце. Но звукът беше вътре в него, виеше през костите му и дращеше с нокти в ума му. Усети, че се изтръгва откъснат от тялото си и е запокитен в небето, пометен от виковете и усилващите се писъци. През сълзи видя как дървени ножници се пръскат на коланите на войниците наоколо, как мъже и жени падат или залитат, как отварят устите си, за да се влеят гласовете им във виещия хор.
„Отрова. Всички са мъртви.
Торас…“
Беше паднала на четири крака, вадеше парчета прогизнала с вино глина, тикаше ги в устата си, кашляше и се давеше… а Галар се видя как кръжи високо над нея. Видя как първият от фургоните започна да се спуска от билото, но воловете рухваха в яремите си, мятаха се, ритаха, а предните колела на първия фургон рязко завиха на една страна и след това фургонът се преобърна и разсипа дървените сандъци на долницата.
Видя как се пръснаха тези сандъци и как се показа от тях последният дар на Хуст Хенаралд за легиона Хуст — ризници от същото желязо и шлемове, и наколенници. Бронята отвръщаше на вика на оръжията в долината. Коларите бяха по земята и кръв шуртеше от носовете, ушите и очите им.
А воят продължаваше да се усилва. Раздираше палатките в лагера и късаше въжетата. В стоборите, далече в западния край, конете разбиха оградите и побягнаха в ужас.
Галар беше опърпано хвърчило, понесено от вихъра на тези ужасяващи гласове.
„Ефрейтор Ранид дойде на бегом. Извади меча си. Не трябваше изобщо да прави това.“
Воят секна внезапно. Галар полетя надолу и в мига, в който рухна на земята, мракът го погълна.
„Никога, никога повече.“
20.
Ендест Силан изглеждаше стар — сякаш младостта му бе откъсната, за да се покаже отдолу същество, състарено от скръб. Неведнъж Райз Херат беше виждал лица, оголени от удара на загубата, и всеки път се чудеше дали страданието просто не чака под кожата, прикрито от маска, поставена с надежда или с онова суеверно отчаяние, което си въобразява, че една усмивка е достатъчно здрав щит срещу световните несгоди. Тези маски, носени ежедневно в низ от добре усвоени изражения, настояващи за цивилизованост, винаги се оказваха слаби защитници на душата и да гледаш пропукването им, жалкото им отстъпване пред канонадата от чувства, беше и унизително, и ужасно.
Младият жрец бе дошъл до вратата му като просяк, сплел пръсти пред чатала си, и пръстите се извиваха все едно държеше в шепите си змийчета. В очите му имаше отчаяна молба, но дори тя беше от онези, които не очакват щедрост. Как може човек да помогне на просяк, който не вижда спасение в една монета или в храна, или в топло легло за нощта?
Райз се беше отдръпнал от вратата в покана и Ендест се беше промушил покрай него; движеше се като поразен от гъмжило болести, неподвластни на никакъв лек. Седна до огъня, без да каже нищо, и загледа пръстите си, които продължиха да мърдат. И си остана така.
След малко историкът се покашля.
— Имам греяно вино, жрецо.
Ендест поклати глава и най-после заговори:
— Затварям очите си да спя и срещам същия ужасен сън, сякаш просто ме чака.
— А, наистина неприятно. Може би отвара, която да те замае, ще помогне?
Ендест Силан го погледна със зачервени очи и отново заби поглед надолу.
— Нямам никаква сигурност, историко. Това е последствието от съня, проклятието му над будността ми — дори сега съм изтерзан и затова търся увереност.