Ковачница на мрак

Хълмовете непосредствено на запад и север от крепостта бяха предимно гранит, от високо ценената ситнозърнеста разновидност, и това бе единственият източник на богатство за Дома на Драконите. Най-големият триумф на лорда обаче — и може би най-големият повод за завист и притеснение преди да придобие титлата Консорт на Майка Тъма — бяха загадъчните му връзки с азатанаите. Колкото и дръзка и впечатляваща да беше архитектурата на Галайн, увенчана с бляскавата Цитадела, строителите от Азатанаи нямаха равни на себе си и новият Велик мост в Карканас беше достатъчно доказателство за това, мост, подарен на града от самия лорд Драконъс.

Мислещите в двора, или поне тези, които можеха да разсъждават проницателно, не пропуснаха да забележат символичния жест, който представляваше вдигането на моста. Но дори това се оказа достатъчен повод за горчивина, негодувание и тихо очерняне. Гледането на размяна на дарове винаги горчи, когато свидетелят не е нито даващ, нито получаващ. Чрез тази мярка се определя положение, но никое определение не се задържа за дълго, а благодарността е рехава като дъжд по камъните от самотен облак в слънчев ден.

И да бяха изсечени думи на масивните каменни блокове на Великия мост, те бяха добре скрити. Може би, ако човек завържеше лодка под дъгата му за някой от големите каменни пръстени, толкова изкусно взидани там, и светнеше с фенер нагоре, щеше да открие ред след ред азатанайско писмо. Но най-вероятно това беше просто измислица и нищо повече. Живеещите и работещите по реката в Карканас не се месеха със знатните, нито с ваятелите, художниците и поетите на времето, и каквото виждаха, си беше тяхна работа.

Дали мечтаеха за мир, тези мръсни мъже и жени със странните им го̀вори, докато се плъзгаха в съдовете си над бездънните черни води? И когато отиваха извън града, там, където бреговете бяха подронени и наносите покрай речното корито бяха черни, когато отиваха да отдадат почит на онази целувка на вода и земя, бояха ли се от бъдещето?

И можехме ли ние — о, богове, можехме ли — да си представим кръвта, която щяха да пожертват в наше име?

Ще има мир.

2

Свещите обагряха въздуха в златно, смекчаваха бледата слънчева светлина, струяща от високите тесни прозорци. Бяха десетки и десетки, закрепени на многобройните свещници — толкова, колкото можеше да се заделят от неизползваните стаи на цитаделата, — и над половината се бяха стопили на пънчета, пламъчетата им мигаха и отпращаха нагоре пипала черен дим. Бдителен слуга стоеше готов да замени поредната, отдала живота си.

— Виж гения в проникновението му — тихо промълви Хун Раал и миг след това улови предпазливото кимване на Оссерк с крайчеца на окото си. Рисковано беше изобщо да се проговаря. Мъжът, който топваше острите четки в боите на палитрата и след това перваше с тях по повърхността на дървеното пано, беше прочут със сприхавия си нрав и сцената вече беше достатъчно напрегната, но Хун бе преценил, че думите му са достатъчно похвални, за да приглушат всякакво възможно раздразнение, което Кадаспала можеше да изпита от това, че го разсейват.

Оссерк явно не бе подготвен да рискува дори с изшепнато съгласие, предвид обстоятелствата. Такива са младежите, чийто кураж все още не е подлаган на изпитание. Разбира се, това не се дължеше на слабост у самия Оссерк. Не, вината — а можеше ли да има друга дума за това? — бе на бащата, на мъжа, който седеше така сковано в пищните си одежди, с едната страна на лицето окъпана в светлината на свещите, другата в сенки, умислен и навъсен, както подобаваше за мрачното му настроение в момента.

Кадаспала можеше да е най-търсеният художник на портрети в целия Куралд Галайн, прочут с гениалния си талант и спечелил си скандална слава заради нетърпимостта си към това да му пречат, докато рисува, ала дори той не можеше да се мери с мъжа, който седеше сега в стола от черно дърво с висок гръб, ако изопнатото до крайност търпение на Вата Урусандер най-сетне се изчерпаше. Обшитата с брокат парадна униформа беше приумица, годна за официални визити в Цитаделата и за други празнични поводи, но в ежедневието му, като командир на легионите, облеклото на Урусандер беше буквално неразличимо от това на най-обикновения войник от кохортите. Войските на Куралд вече се наричаха Легиона на Урусандер, и не без основание. Макар и роден в незначителен дом, Урусандер бързо се беше издигнал в ранговете през първите няколко опустошителни месеца от Форулканската война, когато главното командване бе обезглавено първо от вероломни убийства, а след това от поредица поражения на бойното поле.

Урусандер беше спасил народа на Тайст. Без него — Хун Раал знаеше това много добре — Куралд Галайн щеше да е паднал.