Ковачница на мрак

Излязоха на двора и навлязоха в сенките, хвърляни от дебелите високи стени. Теглена от волове кола беше докарала слитъци грубо желязо пред ковачницата и чираците на ковача ги разтоварваха. Равнодушни към тези усилия, коларят и лечителят на цитаделата вадеха кърлеж от ухото на единия вол — упоритостта на насекомото личеше от кръвта, стичаща се по врата на вола, докато той мучеше жално и мускулите му потръпваха под дебелата кожа.

— Къде отиваме? — попита Оссерк, докато вървяха към Високата порта.

— В града — отвърна Хун Раал. — Баща ти ще е в мрачно настроение довечера на масата, ако изобщо се появи. Никога не бях виждал мъж толкова нетърпелив да остави меча си, и то само заради сандък форулкански цилиндри — половината от които счупени при това. Ако онези белолики глупаци са имали някаква мисъл, достойна за възхищение, не им е помогнала много срещу мъстта на Тайст.

Оссерк помълча малко и когато стигнаха до портата, каза:

— Заради трайния му интерес е, Хун. Законите на управлението. Целостта на обществото. Нужно ни е обновление и доказателството за това е съвсем явно с всички неприятности, които ни сполетяват отново.

Хун Раал изсумтя ядосано.

— Драконъс. Неприятностите, за които говориш, започват и свършват с онова парвеню.

Беше преценен коментар от страна на Хун и той се постара да не реагира на изненадания поглед на Оссерк, а просто продължи:

— Няма никаква история в това, никакъв прецедент. Родът на Драконъс винаги е бил незначителен. А сега някакъв негов съмнителен наследник с разредена кръв стои до Майка Тъма. Това е заплахата и няма нищо общо с обновлението. Амбицията, Оссерк, е отрова.

— Е, у баща ми изобщо няма нито амбиция, нито отрова.

Хун се усмихна наум и усмивката беше тържествуваща.

— Точно така. Кой е по-добре да управлява тогава? Не ѝ трябва проклет Консорт, трябва ѝ съпруг.

Излязоха на първия остър завой на лъкатушещия по склона път, водещ към града. Толкова късно през деня нямаше движение нагоре, но няколко впряга, поели надолу, бяха направили задръстване на следващия завой — десетина ратаи вдигнаха задницата на дълга кола, за да я изместят и да разчистят пътя.

— Драконъс може да е от простолюдието, но баща ми също е такъв — каза Оссерк.

Хун беше чакал тези думи.

— Не е вярно. Най-ранните упоменавания за Нерет Сор отбелязват името на управляващата фамилия като Вата. И по-важното, оттеглил се или не, Урусандер командва легионите. Кажи ми следното: как се отнесоха с нас? Видя го сам, приятелю. Сражавахме се и много от нас загинаха — и спечелихме. Спечелихме войната за всички в кралството. А сега предпочитат да забравят, че изобщо ни е имало. Не е правилно това отношение към нас, и ти го знаеш.

— Ние не сме заплаха за благородничеството — отвърна Оссерк. — Не е така, Хун Раал. Скъпо е да се поддържат легионите в пълен състав. Съставът трябва да се намали…

— И да ни изхвърлят на улиците — каза Хун Раал. — Или още по-лошо, в горите, да ровим земята редом с Отреклите се. А когато форулканите се върнат? Няма да сме готови и дори баща ти няма да може да ни спаси.

В нещата си имаше шаблони, а Хун Раал си имаше причини да работи по тях. Особено с този младок, този неизпитан син на герой, който, докато говореше за легионите, беше казал „ние“, сякаш сънищата бяха реалност. Хун разбираше какво е нужно, но Урусандер не беше човек, когото ще склониш с призиви или аргументи. Беше си изпълнил службата към страната и от негова гледна точка оставащият му живот си беше негов. Беше си го заслужил.

Но истината беше, че страната се нуждаеше от спасител, а единственият път до бащата беше през сина. Хун Раал продължи:

— Бъдещето не е за някой друг, макар че всеки от нас би могъл да си мисли така. То е за нас. Баща ти разбира това, на някакво дълбоко ниво — отвъд всички шантави форулкански мании за справедливост и прочее — знае, че се сражаваше за себе си и за теб — за света, който е пред теб. Но сега се крие в кабинета си. Трябва да бъде измъкнат навън, Оссерк. И ти трябва да се погрижиш за това.

Лицето на Оссерк се беше изкривило в грозна гримаса и Хун Раал почти можеше да види ръфащите зъби в главата му. Доближи се до него и заговори тихо:

— Той ти отказа меча в ръцете. Знам. За да те опази. Но слушай, в една намалена армия какъв шанс мислиш, че би имал да приложиш всичко, на което си обучен? Казваш, че искаш да тръгнеш в поход до мен, и ти вярвам. Бездната да ме вземе дано, аз също бих бил горд да съм там и да видя това.

— Никога няма да се случи — изръмжа Оссерк.