Ковачница на мрак

— Би могло да се допусне, надявам се, че мнението на публиката е важно за теб.

— Важно ли, милорд? О, да, важно е… донякъде. Но ако си въобразявате, че копнея за небесен хор от мнения, значи ме мислите за наивен. Ако се нуждаех от такава награда все едно е кръвта на живота, ами тогава щях да умра от глад. Както и всеки друг творец в Куралд Галайн.

— Значи мненията са без стойност?

— Ценя само тези, които ме удовлетворяват, милорд.

— В такъв случай би ли отрекъл потенциалната стойност на конструктивната критика?

— Зависи — отвърна Кадаспала. Все още не бе опитал виното.

— От какво? — попита Урусандер, след като слугите се появиха отново, този път с първото блюдо. Заслагаха плата и прибори, въздухът се оживи от движещи се тела зад и около двамата мъже, а свещите на масата замигаха и пламъчетата се люшнаха.

— Как вървят проучванията ви, милорд?

— Избягваш въпроса ми?

— Предпочитам да избера свой път към отговора.

Нито гняв, нито покровителствена усмивка пробягаха по умореното лице на Урусандер.

— Разбирам. Проблемът, с който се боря, е от морално естество. Писаният закон сам по себе си е чист, поне доколкото езикът може да го направи чист. Двусмислието се появява само в практическото му приложение в обществото и в този момент лицемерието като че ли се оказва неизбежно. Законът се огъва пред тези, които са на власт, като върба или може би като култивиран розов храст, или дори като плодно дърво, насочено да расте в желана посока. Накъде расте зависи от прищевките на хората на власт и много скоро, да, законът се оказва изкривен.

Кадаспала остави бокала си и погледна храната на платото пред себе си. Пушено месо и някакъв желиран зеленчук, поставени така, че сякаш се гледаха.

— Но не са ли законите нищо повече от официализирани мнения, милорд?

Урусандер повдигна вежди.

— Започвам да разбирам насоката на мислите ти, Кадаспала. За да ти отговоря — да, така е. Мнения за правилно и мирно ръководене на обществото…

— Извинете, но „мирно“ не е дума, която ми хрумва, когато мисля за закона. В сърцевината си той е подчиняване в края на краищата.

Урусандер помисли малко и каза:

— Само доколкото се стреми да смекчи възможни щети или противообществено поведение, и тук се връщам към първия си коментар. Тоест за моралния аспект. Това е същинският проблем, с който се боря, с не особено голям успех, признавам. Тъй че… — Отпи нова глътка, след което остави бокала и взе ножа си. — Нека оставим засега понятието за „мирно“. Да помислим за самата основа на проблема, а именно, че законът съществува, за да наложи правила на приемливо поведение в социалния дискурс, нали? Добре, нека добавим тогава идеята за защита на човек от вреда, както физическа, така и духовна, и, ето, разбираш дилемата.

Кадаспала помисли за миг, след което поклати глава.

— Законите решават кои форми на потисничество са позволени, милорд. И поради това тези закони са слуги на хората, облечени във власт, хората, за които потисничеството е дадено като право над онези, които имат малко или нямат никаква власт. А сега да се върнем ли на изкуството, милорд? Оголена до костите ѝ, критиката е форма на потисничество. Предназначението ѝ е да манипулира както твореца, така и публиката, като налага правила на естетическо възприемане. Любопитно, първата ѝ задача е да омаловажи възгледите на тези, които одобряват определена творба, но са неспособни или не желаят да изрекат основанията си да го правят. Понякога, разбира се, някой от тези зрители се хваща на въдицата и се обижда от това, че го пренебрегват като невежа, в който момент критиците вкупом се нахвърлят да унищожат въпросния глупак. Но на друго ниво критиката е актът на хората на власт в защита на интересите им, а тези интереси не са нищо повече от абсолютно потисничество чрез контрол върху личния вкус.

Урусандер седеше съвсем неподвижен, забил върха на ножа в резенче месо, застинало на път към устата му. Когато Кадаспала завърши, той остави ножа, отново взе чашата си и каза:

— Но аз не съм критик.

— Да, милорд, и точно затова казах, че не съм любопитен за мнението ви. Любопитен съм за мненията на критици. Но мненията на хора, за които няма никакъв друг критерий освен естетическото чувство, ме интересуват.

— Пий вино, Кадаспала — изсумтя Урусандер. — Току-що си го заслужи.

Художникът отпи съвсем малка глътка.

— Други вечери, когато седим тук — каза намръщено Урусандер, — довършваш сам цяла гарафа.

— Други вечери, милорд, ми се налага да слушам военни истории.

Урусандер се засмя и смехът му сепна слугите с гръмовния си тътен. Някъде в кухнята нещо тресна на каменния под.

— Виното — каза Кадаспала — е изключително, милорд.

— Нали? А знаеш ли защо не съм го поднасял до тази вечер?

— Всяка сутрин, милорд, проверявам шишенцата си с почистващ спирт, за да се уверя, че Хун Раал не ги е плячкосал.

— Точно така, творецо, точно така. Хайде сега да ядем, но бъди разумен. Нека тази нощ пораздвижим умовете си в диалог.

Кадаспала отговори съвсем искрено:

— Милорд, дано да наддумаме тези свещи и само това да е мярката за отминаването на вечерта.