Ковачница на мрак

— Андарист е чудесен човек — каза Крил възможно най-спокойно. — Доблестен и верен. Това обвързване с брак е благонадеждно, милорд, във всяко отношение.

— Дали го обича обаче?

Такива въпроси го стъписваха.

— Милорд? Сигурен съм, че го обича.

Джаен изсумтя. После въздъхна.

— Ти я разбираш истински, нали? Годините заедно, приятелството ви… Обича го значи? Радвам се. Да, много се радвам да го чуя от теб.

Крил щеше да си отиде оттук. Скоро. И знаеше, че след като си отиде, никога повече няма да погледне назад, нито веднъж. Нито пък — колкото и да обичаше този старец — щеше да се върне тук. В гърдите си не усещаше нищо освен студ, разпръснати угаснали въглени, стържещата закана за задушаваща пепел, ако си поемеше дълбоко дъх.

Тя щеше да има своя камък на домашното огнище. Тя — и новият ѝ съпруг — щяха да имат думи, които щяха да знаят само те. Първите думи на личния език, който трябваше да съществува между съпруг и съпруга. Даровете на азатанаите не бяха прости, изобщо не бяха прости.

— Милорд, може ли да пояздя днес?

— Разбира се, Крил. Потърси еккала и ако намериш някоя, донеси я и ще пируваме. Като в старите дни, когато животните бяха в изобилие.

— Ще се постарая, милорд.

Крил се поклони и напусна Голямата зала. Очакваше с нетърпение този лов, далече оттук, навън сред хълмовете. Щеше да вземе ловното си копие, но всъщност не очакваше да види такова благородно създание като еккала. Когато беше яздил из западните хълмове, беше намирал само кости от минали ловувания, стари сцени на клане.

Еккала бяха изчезнали, последният беше убит преди десетилетия.

А ако поискаше, докато яздеше, Крил щеше да слуша под себе си тътена на конските копита и да си представя всеки удар като затръшване на поредна врата. Продължаваха сякаш безкрай, нали?

„Еккала са изчезнали. Хълмовете са безжизнени.“

Дори някои лоши навици предлагат удоволствие.

В младостта си Хиш Тула бе отдавала сърцето си по начин, който в очите на другите беше лекомислено безгрижие, все едно че беше нещо без особена стойност, но изобщо не беше така. Просто беше искала сърцето ѝ да е в ръцете на някой друг. Недостатъкът бе в това, че се печелеше лесно и по тази причина се превръщаше в нещо малоценно за получаващия. Никой ли не можеше да разбере колко наранена се чувстваше всеки път, когато се окажеше изоставена, жестоко използвана и съкрушена от отхвърлянето? Нима си мислеха, че я радват тези чувства, смазващото отчаяние, когато разбираше нищожната си цена? „О, бързо ще ѝ мине на милата Хиш. Винаги ѝ минава…“

Навик като роза, и в деня на разцъфването ѝ виж как всяко цветче разкрива собственото си, неповторимо писмо, с по-малки навици, скрити в по-големия. На това цветче — точни указания как да докараш усмивката, изящното махване с ръката и повдигането на раменете. На друго цветче, наситено и червено — множество думи и импулси, които да възкресят живия ѝ нрав и той да я понесе плавно през всяка стая, колкото и много, или колкото и преценяващи да са очите, които я проследяват. О, и тя се държеше здраво за стеблото на тази роза, нали?

Конят беше застинал под нея. Можеше да усети успокоителната му топлина между бедрата и на прасците си. Под клоните на дървото, при което бе намерила заслон, избягвайки внезапния проливен дъжд, виждаше през косо падащите водни пелени тримата мъже, застанали пред базалтовия надгробен камък на откритото сечище със скупчените крипти и гробници, докато дъждът се лееше, решил сякаш да ги удави всички.

Беше познала насладата с двама от тримата братя и макар че вече не беше склонна, последният вече като че ли беше недостижим за нея, защото скоро щеше да се ожени, а за Андарист любовта му като че ли беше достатъчно рядка, достатъчно скъпа, за да погледне вече другаде: щом я дадеше на една жена, нямаше дори да се обърне подир друга. Онази глупавичка, суетна дъщеря на Джаен Инис не знаеше каква съдба я чака. В това Хиш беше сигурна, тъй като виждаше твърде много от себе си в Енесдия. Нова за женствеността, жадна за любов и за опиянението от силата ѝ… колко ли скоро щяха да я ожулят юздите ѝ?

Хиш Тула беше господарка на дома си. Нямаше съпруг и никога нямаше да вземе съпруг. До нея напоследък беше изсъхналата останка от стария ѝ навик, с почти почернели цветчета. Трънливото стебло беше зацапано и лепкаво от нещо подобно на гъст червен восък. Изпълняваше ролята на стар приятел, довереник за изповедите ѝ, винаги благоразумен и разбиращ, никога бърз в преценките. И пак напоследък, когато минеше през някоя стая, очите, които я проследяваха… е, тя вече не се интересуваше какво си мислят, че виждат. Жената, по-състарена от годините си, старата мома с многото белези, дивата робиня на плътската страст, върнала се вече на земята, благоразумно примирена, макар и все още готова за мигновено оживление и бърза усмивка.