Ковачница на мрак

Ако мислеше, че ще обясни повече, беше сбъркал. Тя смуши коня си и го подкара нагоре по склона. Криптите от всички страни на древното гробище сякаш се бяха присвили в очакване на поредния дъжд, а мъхът, провиснал на много от тях, бе толкова злачно зелен, че изумяваше окото.

Хиш Тула усещаше погледите им, докато се отдалечаваше. Зачуди се за миг какви ли думи си подхвърлят, леко насмешливи може би, или злобничко присмехулни, докато старите спомени събуждаха — поне у Аномандър и Силхас — ако не съжаление, то огорчение. Но щяха да се смеят, за да се измъкнат от смущението си, да отхвърлят пренебрежително годините на буйства, вече далече зад тях.

И тогава, най-вероятно, Силхас щеше да напрегне мускули и да разкърти надгробния камък, за да огледа добре скритите думи, всечени в черния, зацапан с пръст базалт. Нямаше, разбира се, да може да ги разчете, но може би щеше да разпознае по някой йероглиф тук, друг — там. Може би щеше да разгадае нещо от посланието на баща му към Майка Тъма, като доловен откъс от разговор, който не е трябвало да чуе.

А с дъха на мъртвеца щеше да дойде вина, горчива и спарена, за да я вкусят и тримата, и Андарист щеше да познае гнева — защото този вкус не беше нещо, което да внесе човек в нов дом за себе си и бъдещата си жена, нали? Имаше всякакво право да бъде суеверен — поличби винаги бележеха големи промени в живота.

Миризма горчива и спарена, миризма на вина. Не много по-различна от миризмата на мъртва роза всъщност.

— До ден-днешен — промълви Аномандър — сърцето ми се издува, щом я видя.

— Само сърцето ли, братко?

— Силхас, ще слушаш ли изобщо някога какво казвам? Избирам думите си много точно. Може би всъщност говориш за себе си.

— Май че да. Тя си остава прекрасна за очите ми, признавам, и откривам, че все още я желая, не е срамно да го признае човек, Все още, струва ми се, ние просто кръжим след нея като листи от паднало дърво.

Андарист слушаше мълчаливо, неспособен да сподели нежни спомени за красивата жена, излязла от сенките под дървото. Но в този миг видя възможност да отвлече братята си, особено Силхас — и може би да го разубеди и отклони от намеренията му. Затова се обърна към него и попита:

— Братко, защо скъса с нея?

По бледото лице на Силхас Руин се стичаха капки и вадички дъжд, като по статуя, изваяна от алабастър. Въздишка предшества отговора му:

— Андарист, де да можех да зная. Не, мисля, че знаех, че тя е… ефимерна. Мимолетна като струя мъгла, неуловима. Въпреки цялото ѝ щедро внимание към мен сякаш нещо липсваше. — Поклати глава и сви безпомощно рамене. — Неуловима като сън е Хиш Тула.

— И това не е променено в нея ли? — попита Андарист. — Не си е взела съпруг.

— Допускам, че всичките ѝ ухажори са вдигнали ръце — отвърна Силхас. — Всеки се доближава само за да види рязко откроени собствените си недъзи и в срама си да се отдръпне, за да не се върне никога повече.

— Напълно е възможно да си прав — каза Аномандър.

— Тя сякаш не е изстрадала нищо в самотата си — отбеляза Силхас. — Не виждам и някаква слабост във вниманието ѝ към изящество и съвършенство. В елегантната си отчужденост тя идва пред теб като творба на висше изкуство и може да те обземе непреодолимото желание да се доближиш, да потърсиш недостатък в ръката на твореца, но колкото повече се доближаваш, толкова повече се замъглява пред очите ти.

Андарист забеляза колко напрегнато гледа Аномандър Силхас, но щом той проговори, стана ясно, че мислите му са тръгнали по коловози, различни от тези, които поглъщаха Силхас.

— Братко, виждаш ли Хиш Тула като потенциален съюзник?

— Всъщност не мога да кажа — отвърна Силхас. — Тя сякаш е въплътеното определение за неутралност, нали?

— Да — съгласи се Аномандър. — Е, нека обсъдим това по-късно. Сега ще се заемеш ли с този надгробен камък?

Андарист стисна очи и зачака отговора на брат си.

Силхас отвърна почти на мига.

— Виждам още дъжд, а ни чака път през хлъзгава кал. Предлагам да оставим и този проблем засега. Успокой се, Андарист. Не бих направил нищо, с което да застраша бъдещето ти, и макар да не търпя разните „поличби“ и тем подобни, не ми предстои това, което чака теб. Тъй че, ако ми простиш насмешката, нека не бързаме като пале пред майка си.

— Прав си — отвърна Андарист и погледна брат си, който го гледаше с обич. — Ще се постарая да не обръщам внимание на насмешката ти, колкото и дразнеща и покровителствена да изглежда.

Силхас се засмя.

— Води ни тогаз. Братята ти искат да се срещнат с този прочут зидар и да видят дара му.

— Прочут — измърмори Аномандър — и адски скъп.

Яхнаха конете си и тръгнаха.

Андарист се обърна към Аномандър и каза:

— Надявам се един ден да отвърна на жертвата ти, братко, със също толкова ценна и благородна като твоята.

— Където обич е разменната монета, никоя жертва не е прекалено голяма, Андарист. А и с това богатство, кой от нас би се поколебал? Просто се заядох с теб, братко. Вярвам, че ще съм много щастлив с поднасянето на този дар, и се надявам ти и невястата ти да сте също толкова щастливи в получаването му.