Ковачница на мрак

Кажеше ли на лорд Андарист за този разговор обаче, несъмнено щеше да се приеме за дребнавост, нищо повече от отражение на ревността му. Едно беше да те смятат за един от най-добрите зидари сред сънародниците ти, но тези натрапвания на азатанаите бяха като сол за отворени рани.

Въздухът затрептя от невидимия заряд, надигнал се като дъх от земята. Десетината работници замърмориха и се отдръпнаха още назад по купищата пръст и дъски за скелето от другата страна на главния път. Като се мъчеше да надвие безпокойството си, Спаро загледа как камъкът на домашното огнище се надигна от каруцата. Воловете бяха разпрегнати и отведени настрани, за да не изпаднат в паника при пробуждането на азатанайската сила. Висшият зидар закрачи към къщата и огромният базалтов блок се понесе след него като вярно куче. Там, където камъкът преминеше обаче, земята хлътваше надолу, сякаш се огъваше под огромната му тежест. Малки камъчета се завихряха и излитаха настрани, изхвърляни сякаш от преминаването на огромно колело, докато други се трошаха на прах. Пращящата енергия, изпълнила въздуха, започна да излъчва зной, съсухряше тревата наоколо и димът се виеше по пътеката, докато азатанаят водеше камъка за огнището към мястото му.

Спаро чу тропот на копита, обърна се и видя лорд Андарист и братята му тъкмо когато излязоха от сянката на близките дървета. Тримата дръпнаха рязко юздите и загледаха сцената пред себе си. Без да им обръща внимание, азатанаят продължи напред, базалтовата плоча се плъзгаше след него ниско над земята.

Той мина през полукръглото празно пространство пред къщата и продължи към широката рампа, очертаваща подстъпа към изкопа, който чакаше оформянето на каменния зид. Под реещия се във въздуха камък рампата се огъна и през отъпканата пръст плъзнаха цепнатини.

Андарист слезе от коня и се приближи към Спаро, който се поклони и каза:

— Милорд, помолих азатаная да изчака пристигането ви, но той нямаше търпение.

— Няма значение, Спаро — отвърна Андарист, приковал очи в каменната плоча за огнището, докато тя се плъзгаше над прага. Стените все още не бяха достатъчно високи, за да скрият гледката, докато Висшият зидар водеше творението си към пръстения под на бъдещата Голяма зала. Плочата оставяше след себе си хлътнала диря, докато подхождаше към плитката дупка.

— Невежливо е да…

— Забавянето е по наша вина… заради времето на юг.

Лорд Аномандър дойде до брат си, а Силхас Руин сякаш се примири да остане на коня си малко по-назад. Първият син на Майка Тъма заговори:

— Казват, че земната магия намира най-вярната жила на силата си в определени времена на деня — и нощта, — затова, предполагам, Висшият зидар не е искал да се бави. — Погледна лорд Андарист и добави: — Това го помолих.

Спаро знаеше, че тъкмо по указание на Аномандър — и с неговите пари — бе станала тази поръчка. Също тъй беше добре известно, че точно този Висш зидар на азатанаите се води майстор на майсторите, умението му бе несравнимо с това на всеки други жив зидар, което правеше сана му най-малкото равен на самия Аномандър, когото Майка Тъма бе избрала да назове свой Първи син.

Лорд Андарист се обърна към брат си.

— Бих искал да ме придружиш, Аномандър, за да видим поставянето на твоя дар. — После се обърна и махна на Силхас. — Ти също, Силхас.

Но Силхас само поклати глава.

— Дарът е на Аномандър, а ти си облагодетелстваният, Андарист. Напълно съм доволен да остана където съм. Хайде, вървете и двамата, и по-бързо, за да не би онова неучтиво същество да забрави защо е тук и за кого е направен камъкът.

Андарист подкани с жест Спаро да тръгне с тях и домашният строител отново се поклони.

— Милорд, но аз съм само…

— … моят каменоделец и строител, Спаро, и твоята любов към изкуството е достатъчна причина за мен. Ела с нас. Нека заедно видим величието на тази творба.

Спаро тръгна с разтуптяно сърце след двамата лордове. Разбира се, щеше да вижда достатъчно често творението на Висшия зидар през следващите месеци, на подобаващото му място в Голямата зала, но дори твърдият базалт, изваян от азатанай, не беше неуязвим на износване и пропукване, на драскотини, петна и нащърбване от пламтящото огнище. А въпреки цялата си завист той беше точно това, което Андарист бе казал: обичаше камъка и изкуството на извайването му.

Смълчан от оказаната му привилегия, той застана до своя господар и Аномандър, щом те спряха в Голямата зала. Азатанаят стоеше от другата страна на камъка на домашното огнище, а огромният блок се рееше във въздуха над чакащото го ложе. Висшият зидар се обърна към Андарист и заговори строго:

— Земята каза за вашето идване. Вие ли сте този, който скоро ще се венчае? Вашият дом ли ще е това?

— Да, аз съм Андарист.

Широкото лице на Висшия зидар се извърна към Аномандър.

— Вие значи трябва да сте Първият син на Майка Тъма. Дарителят на този дар към вашия брат и жената, която той ще вземе за съпруга.

— Да, аз съм — отвърна Аномандър.