Ковачница на мрак

— Този Висш зидар спечели от Първия син на Майка Тъма кръвна клетва, братко. Смяташ ли, че това е нещо малоценно? Щом в тази размяна няма пари, не е ли мое право да настоявам за същото от негова страна?

— Той е азатанай…

— Азатанаите не са ли обвързани с чест?

— Аномандър, не е това. Ти сам каза, че кръвната клетва обвързва двустранно. Сега ти си обвързан само към този камък. Клетвата ти е да поддържаш своя брат, жената, която той обича, и техния съюз. Ако отношението ти не е това, то, както каза Висшият зидар, не е ли по-добре да го чуем сега?

Аномандър го изгледа стъписано. Вдигна окървавената си ръка.

— Не се съмнявам в теб — настоя Андарист. — По-скоро те умолявам да премислиш искането си към този азатанай. Не знаем нищо за него освен репутацията му — но тази репутация не е опетнена от никакви съмнения в почтеността му.

— Точно така — отвърна Аномандър. — И все пак той се колебае.

Висшият зидар си пое рязко дъх и изсъска:

— Първи сине на Тъмата, чуй думите ми. Изтръгнеш ли тази клетва от мен, ще те държа обвързан към нея и тази истина ще остане неотменима, докато сме живи двамата. И може да имаш повод да съжалиш.

Андарист погледна брат си умоляващо.

— Аномандър… не можеш ли да разбереш? В това, което искаш, има повече, отколкото двамата с теб можем да проумеем!

— Ще получа тази клетва — заяви Аномандър, впил очи във Висшия зидар.

— Но защо? — настоя Андарист.

— Висши зидарю — каза Аномандър, — обяснете тези последствия, които ние все още не проумяваме.

— Не мога. Както казах, Първи сине, това е без прецедент. Ще бъда ли длъжен да се отзова на вашите призиви? Може би. Точно както вие, от своя страна, ще сте обвързан да се отзовете на моите. Ще знае ли всеки от нас какво мисли другият? Ще изчезнат ли тайните помежду ни? Ще бъдем ли вечно противопоставени един на друг, или ще стоим рамо до рамо? Твърде много неизвестни. Тъй че премислете ги грижливо, защото изглежда, говорите от наранена гордост. Аз не претеглям стойността в пари и като богатство винаги ценя неща, които са неуловими.

Аномандър мълчеше.

А азатанаят вдигна ръка и Спаро стъписан видя кръвта, стичаща се от дълбокия срез на дланта му.

— Имате клетвата ми.

И се обърна, а Аномандър му извика:

— Момент! Зная ви само по титла. Искам името ви.

Азатанаят се извърна, изгледа Аномандър и след това каза:

— Името ми е Каладън Бруд.

— Добре — каза Аномандър. — Щом ще сме съюзници…

— Това ще се види тепърва — отвърна Висшият зидар.

— Никоя кръв, пролята в мое име или за моя кауза…

А Каладън Бруд оголи зъби — и зъбите му бяха остри и дълги като на вълк.

— Това също ще се види тепърва, милорд.

3

Допреди не много години, всъщност по-малко, отколкото си струваше да мисли за това, Коря Делат бе живяла в друг век. Слънцето тогава бе по-ярко, по-горещо и когато бе носила куклите си, десетина или повече, по тесните, коварни каменни стъпала към платформата на Орлово гнездо, ги нареждаше под лъчите му, задъхана от възбуда. Защото това бе нейният свят, ясно очертан с ниските стени, обкръжили платформата и хвърлящи съвсем смътни сенки, а летният вятър надигаше зноя от камъка като изпълнено обещание.

Тук горе, в онзи изгубен век, винаги ѝ се беше струвало, че всеки миг ще разгърне криле, всеки миг ще се понесе нагоре в безкрайното небе. Беше великан за своите кукли, богиня, нейни бяха ръцете на творението и дори без криле можеше да стои и да ги гледа отвисоко, да се пресяга, за да ги намести, както иска, да извърти лицата им нагоре, за да може да вижда зашитите им усмивки или закръглените в изненадано „О“ уста и блесналите им изпъкнали очи от полускъпоценни камъни — гранат, ахат и кехлибар — лъскави и засияли, докато пиеха буйната светлина.