Ковачница на мрак

Като народ, джагътите рядко имаха какво да си кажат един на друг. Бяха някак извратено склонни към разкол и безразлични към такива понятия като общество и съобщност. Но това отхвърляне беше съзнателно. Бяха живели в градска среда някога все пак. Бяха съградили основите на цивилизация, нямаща равна на себе си в целия свят, за да стигнат след това до извода, че всичко е било някаква грешка, грешно поставена цел или, както го описваше Хаут, закъсняло осъзнаване за икономическо самоубийство. Светът не беше неизчерпаем, но едно население можеше да се домогва към това. Можеше (и щеше) да се разширява далече извън границите на собствената си устойчивост и щеше да продължи да го прави, докато рухне. Няма нищо по-гибелно от успеха, казваше той.

Мъдростта не беше присъща на смъртните, а тези, които другите наричаха „мъдри“, бяха просто достигналите, чрез тъжен опит, до границите на нежеланите истини. За мъдрите дори радостта беше обагрена със скръб. Не, светът налагаше изискванията си върху смъртните и тези изисквания бяха неотменими, настойчиви и жестоки и дори знанието за разумния курс не бе достатъчно, за да се предотврати безумното пропадане и гибел.

Думите не са дар, казваше Хаут. Думите са заплетени мрежи, впримчили всички, попаднали в тях, и цял един народ може да увисне безпомощен, задавен от собствените си спорове, докато обръчът на разпада се стяга от всички страни.

Джагът бяха отхвърлили този път. Опълчили се на вечния зов за общуване между разумните същества, в името на разбирателство, мир и какво ли още не, те бяха престанали да говорят, дори помежду си. И градът им бе изоставен, превърнал се в дом на една-единствена душа, Господарят на Хейт3, онзи, който бе оголил жестоката истина за бъдещето, очакващо всички тях.

Това бе историята, научена от Коря, но то беше в един друг век, когато Коря все още беше дете. И детето беше дало отговор на смущаващия разказ на Хаут с куклите си — семейство, може би дори общество, и в това общество нямаше никакви войни, никакви спорове и никакви вражди. Всички се усмихваха. Всички гледаха с изненада и удивление съвършения свят, който богинята им бе сътворила за тях, а слънцето винаги беше ярко и винаги топло. Безкрайни бяха сънищата на децата, знаеше тя.

Джелеките бяха донесли храна: месо, от което все още капеше кръв, стомни с гъсто тъмно вино, кожени торби, пълни с ръбести бучки захар. По заповед на Хаут тя поднесе солен хляб от каменния долап, оформящ задната стена на кухнята, и сушени плодове от мазето. Огънят в главната зала беше запален и столовете издърпани откъм стените — краката им изровиха бразди в пръстта — около дългата маса. Фитилите бяха натопени в масло и се разгоряха с пушлив пламък и след като двайсетте и един джелеки се струпаха вътре и смъкнаха козинявите си наметала, джафкайки на грубоватата си реч, въздухът в просторното помещение стана спарен и наситен с миризма на застояла пот и още по-лошо. Докато шеташе и влизаше и излизаше от задните стаи и килери, Коря едва не се задавяше всеки път, щом навлезеше в тази смрад. Едва когато най-сетне можа да седне отляво на Хаут и отпи от стомната с горчиво вино, избутана към нея, успя да се вмести в този нов, опияняващ свят.

Когато джелеките заговаряха на езика на Джагът, речта им беше груба, но достатъчно ясна за ушите на Коря, макар в говора им да се долавяше злобно презрителна нотка. Гостите ядяха месото сурово и много скоро самият Хаут се присъедини към тях: дългопръстите му длани бяха зацапани от кръв и мазнина, зъбите му сякаш станаха по-дълги и остри, докато дъвчеше — нещо, което тя никога досега не беше виждала. Повечето животински продукти, които се ядяха в тази къща, бяха пушени или сушени, стари и корави, докато не ги накиснеш във вино или супа. Господарят ѝ се променяше пред очите ѝ. Чувстваше се смутена и объркана, сякаш Хаут беше станал непознат и чужд.

Но въпреки всичко това, докато виното смекчаваше гледката, тя попиваше всяка дума, всеки жест, в отчаяно усилие да проумее това събиране.

Гости.

Никога не бяха имали гости. Търговците просто се отбиваха, а които се задържаха за нощта, вдигаха бивак извън стените. В много по-редки случаи можеше да дойде друг джагът, за да подхване някой непонятен спор с Хаут — неохотна, болезнена размяна на думи, — след което се махаше, като често напускаше посред нощ, и Хаут беше кисел и намръщен след това.

Джелеките сякаш изобщо не ѝ обръщаха внимание. Виното се лееше като вода и оригвания и пръхтене придружаваха всяка глътка. Сред джелеките нямаше жени и Коря се зачуди дали освен воини не са някаква секта или братство. Сред Тел Акаи можеше да се намерят монаси, заклели се да носят оръжие, което сами си изковаваха от сурова руда. Може би тези джелеки бяха заклети по същия начин — не бяха свалили оръжията си в края на краищата, макар че Хаут беше смъкнал бойното си снаряжение още щом влезе в залата.