Ковачница на мрак

Воинът, който седеше отляво на Коря, се буташе в нея, мускулестото му рамо и ръката му я блъскаха непрекъснато. Джелека срещу тях като че ли го досмеша от неудобството ѝ и той ревна:

— Саграл! Внимавай, дръвник такъв, да не паднеш в скута ѝ.

Груб смях съпроводи думите му, а Хаут само изсумтя и посегна за стомна вино. Наля си и подхвърли:

— Повече внимавай да не събудиш гнева ѝ.

Този, който бе заговорил, повдигна рунтавите си вежди.

— Какво, да не си го понасял, капитане?

„Капитане?“

— Не съм, но тя е Тайст, и е млада. Чакам го да дойде още откакто пристигна тук, и още чакам. Сигурен съм, че го има, макар че колкото и зъл да съм с нея, още не съм успял да го събудя.

Саграл я сбута отново и почти натика широкото си нашарено с белези лице в нейното.

— Гневът е знак за остър ум, не, ами за разум изобщо. — Черните му очи се впиха в нея. — Тъй ли е? Толкова години джагътски глупости да не са потушили всяка искра? Ако изобщо си имала искра де.

Тя го изгледа спокойно, без да се дърпа, и не отвърна нищо.

Очите на Саграл се облещиха, а след това се извърнаха към Хаут.

— Няма ли е?

— Не ми е казвала — отвърна Хаут.

Грубияните се разсмяха отново и вече ѝ се дощя да не ѝ обръщат внимание, както в началото, но май вече щеше да е прицел на всяка шега. Обърна се към Хаут.

— Господарю, моля да бъда извинена.

— Невъзможно — отвърна Хаут. — В края на краищата те са тук за теб.

Типично за него, Хаут не обясни нищо и Коря остана на масата. Безчет въпроси изпълваха ума ѝ. Бяха му дали титла. Бяха го нарекли „капитан“. Това беше военно звание като в легиона на Урусандер, или при форулканите. Но заложници никога не се даваха на войници: войниците все пак нямаха благороднически титли. Да не би хората ѝ да бяха сгрешили, като я бяха пратили тук?

Не, това беше безсмислено. Ако тя…

— Капитане — каза воинът срещу нея и резкият му тон я измъкна от обърканите мисли, — без доверие не може да има мир. Ти, между всички нас, най-добре знаеш тази истина. В този дар ще намерим име, и то ще е име доблестно.

Хаут кимна бавно — всички на масата вече се бяха смълчали, наострили уши.

— И искате да сплетете своя жест с онова, което аз имам власт да ви дам. В замяна на какво?

— Мир.

— Аз имам мир, Руск.

Говорещият се ухили и оголи два реда остри зъби.

— Нищо не трае вечно.

Хаут изсумтя и отново посегна към чашата си.

— Пораженията ви от Тайст на нищо ли не ви научиха, псета?

Усмивката на Руск се стопи и Саграл отвърна вместо него:

— Нямате Погранични мечове. Нямате легиона на Урусандер. Нямате Домашните мечове на Висшите фамилии. Питаш какво сме научили, капитане? Армията ви я няма. Това сме научили.

— Никога не сме имали армия, Саграл — отвърна Хаут и вертикалните резки на зениците му се присвиха сякаш под ярка светлина. — Ние сме Джагът. Армиите за нас са проклятие и войната не е по вкуса ни. Изправим ли се пред глупаци, които се обявяват за наш враг, просто ги унищожаваме. И сме безпощадни. Столетия наред сте ни подлагали на изпитание и всеки път сме ви отхвърляли.

— Идвахме на малки глутници — изръмжа в отговор Саграл. — Този път ще дойдем хиляди.

— Когато идвахте да правите набези с малките си глутници, Саграл, се задоволявахме да ви прогоним, като избивахме само по малко от вас. Дойдете ли с хиляди, сдържаността ни ще свърши.

Руск — смучеше бучка захар — впи очи в Коря и каза:

— Ще я върнем в дома ѝ непокътната, капитане.

— Системата със заложниците не действа така — отвърна Хаут и бавно поклати глава. — Договорът ви с Тайст изисква заложници от вас — от собствената ви кръв. Не може да заемете от някой друг вместо жертвата, която трябва да направите. Тайст ще приемат само заложници джелеки.

— Но те не ни предлагат никакви! — сопна се Саграл.

— Защото вие загубихте войната, Саграл. Изправени сте пред прост избор: отстъпки или унищожение. С присъствието ви виждам какъв избор сте направили. Сега трябва да се примирите с него или отново да почнете война.

— Джелеките не са роби!

Хаут погледна Коря.

— Заложничке, смяташ ли се за роб?

Тя знаеше какъв отговор очаква от нея, но това, което мотивира отговора ѝ, бе мисълта, че може да отпътува с тези зверове.

— Не, разбира се. Аз съм Тайст, родена в дома Делак. Заложница съм при джагътите. Единственият заложник, който е идвал някога при Джагът, и последният, който ще дойде. След две години ще бъда върната на семейството ми: Джагът ни казват, че вече не са народ. Казват ни, че са се отказали от всички претенции.

Саграл удари с юмрук по масата и я стресна.

— Дори претенцията им за теб, дете! Само егоизмът на Хаут те държи в лапите му! Ние ще те върнем у дома и можем да тръгнем още призори! Не искаш ли? Или Хаут е прекършил волята ти за живот? Направил те е робиня във всичко освен по име? — Изправи се. — Дори Тайст вече презират Джагът — тези глупци с бивни не са нищо. Изоставили са бъдещето и са обречени да измрат. Градът им лежи затънал в прах, управляван от един безумец! Ти, заложнице! Похабяваш живота си тук! Още цели две години! За нищо!