Ковачница на мрак

Всичко това трябваше да се заличи. От младия ум на Орфантал. Великите войни бяха свършили. Победа беше спечелила този мир и младите мъже и жени трябваше вече да се обърнат към други неща — времето на размахващите меча беше отминало и всички тези ветерани, които скитаха из селищата като изоставени псета, напиваха се и редяха безумни истории за храброст, а след това плачеха за изгубени другари — това беше отрова за всички, особено за младите, които толкова лесно се изкушаваха от подобни приказки.

Войниците живееха така, както не живееше никой друг, нито можеше да се надява, освен ако и той не е открил истините на войната. Ветераните се връщаха у дома с всички илюзии, изстъргани от очите и умовете им. Гледната им точка беше различна, но нищо здравословно нямаше в това, нищо ценно. Бяха преживели своите дни на дране и сега всичко, което погледнеха, беше оголено: хрущял и жила, кост и месо, и треперещи вътрешности.

Съпругът ѝ бе изповядал всичко това в нощта преди да сложи край на живота си, в нощта преди да ги изостави всички и да остави след себе си позор като единствено наследство. Героят, който се върна — що за причина беше имал да се самоубие? Върна се при любимата си жена — жената, за която беше разказвал и за която беше копнял всеки един ден в поход, — върна се награден, почетен, уважаван, далече от битки и несгоди. И след по-малко от месец заби кама в сърцето си.

Когато стъписването отмина. Когато ужасът заглъхна. Когато очите се спряха на Нерис, забулената вдовица… тогава дойдоха първите нашепвания.

Какво му беше направила?

Нищо не беше направила. Беше се върнал у дома вече мъртъв. Не, не беше това. Когато се беше върнал у дома, тя беше мъртва. За него. Там, в онези походи, на онези бойни полета, в онези окаяни студени нощи, под равнодушните звезди, той се беше влюбил в представата си за нея: онази неподвластна на старост съвършена представа, а срещу нея тя не можеше да се бори. Никоя смъртна жена не можеше.

Съпругът ѝ беше глупак, податлив на заблуда.

Истината беше, че родословната линия бе отслабнала, почти фатално. И нещата можеше само да се влошат. Друг един войник, младеж, който беше загубил ръката си от ухапване на кон много преди да извади меч срещу враг, който беше дошъл в Ейбара пиян и огорчен — о, и той беше дрънкал лъжи, но след като всичко се беше случило, Нерис беше разпитала и бе открила истината. Не, не си беше изгубил ръката, защитавайки Син на Тъмата. Не беше признат заради храбростта си. Но беше твърде късно. Беше намерил дъщерята на Нерис. Беше намерил Сандалат, все още младо момиче, твърде младо, за да се отнесе към него с полагащия се скептицизъм, и лукавите му думи лесно я бяха изкусили, мазолестата му ръка бе намерила едва-що пробудилите се части на тялото ѝ — и им беше откраднал цялото бъдеще.

„И сега копеле.“

Нерис го държеше — онзи жалък баща — с пари, в селото. Достатъчно пари, за да е винаги пиян, пиян и безпомощен. Беше му направила предложението, ясно му беше дала да разбере, че това е единствената възможна сделка за него, и той, разбира се, беше приел. Никога нямаше да види сина си, никога нямаше да види повече Сандалат, никога нямаше да дойде в къщата, кракът му нямаше да стъпи в двора на имението. Имаше си своя ъгъл, където да се свре, в избата на кръчмата в Ейбара, и всичкото вино, което можеше да излее в бездънното си гърло. Дори беше уредила да му пращат курви, макар че той вече не можеше да направи кой знае какво с тях, поне според сведенията им. Виното беше отнело всичко. Имаше лице на старец и очи на смъртник.

Вратата зад нея се отвори и Нерис изчака, без да се обръща, дъщеря ѝ да застане до нея.

— Не се сбогувай с него — каза лейди Нерис на Сандалат.

— Но той…

— Не. Ще последва сцена, а това няма да го търпим. Не и днес. Получихме вест. Ескортът ти се храни в гостилницата и скоро ще е тук. Пътуването, което те чака, е дълго, дъще.

— Твърде стара съм, за да ставам заложница отново — каза Сандалат.

— Първия път беше четири години — отвърна Нерис; повтаряше своята част от този разговор почти дума по дума, както десетината пъти, когато вече бяха спорили за това. — Беше съкратено. Домът Пурейк вече не съществува като такъв — освен това Майка Тъма е взела синовете на Нимандър за свои.

— Но те ще ме вземат — разреши ми поне да се върна при тях, майко.

Нерис поклати глава.

— Никаква политическа изгода няма в това. Не забравяй дълга си, дъще. Родословната ни линия е ощетена, отслабена. — Наблегна на последната дума, за да се увери, че ще се вреже както трябва — в края на краищата кой беше виновен за това ощетяване? — Не правим такива неща.

— Ще се сбогувам с него, майко. Той е мой син.

— И мой внук, а в случая неговото благополучие е по-важно за мен от твоето. Спести си сълзите за вътре в каретата, където никой не може да види срама ти. Остави го да си играе.

— А когато ме потърси? Какво ще кажеш тогава?

Нерис въздъхна. Колко пъти трябваше да повтаря тези неща? „Само този, последен път. Ето го ездача на пътя.“