Ковачница на мрак

Но засега щеше да се крие в сенките, в конюшните, които се бяха подпалили и умряха всички коне, освен един. И може би да се промъква в гората зад стобора, за да се срази в нови битки, да губи всеки път, защото истинските герои винаги губят, нали? Смъртта винаги ги догонва. И денят щеше да изтече бързо, както винаги.

А после дойде викът от кухнята, та светът да свърши за още една нощ.

Сандалат си помисли, че го видя, там в сумрака, призрачен до една от оцелелите все още стени на изгорялата конюшня, но пък може просто да си го беше въобразила. Умът ѝ нямаше здрави устои, или така поне казваше винаги майка ѝ. А въображението, което бе завещала в изобилие на сина си, не беше ценно качество в тези напрегнати времена.

Въздухът в каретата беше спарен и вмирисан на плесен, но пантите на страничните прозорци бяха заяли от ръжда и мръсотия и единственият свеж полъх, който стигаше до нея, идваше от говорната кутия, водеща към дървена тръба, която се издигаше до капрата, на която седеше кочияшът. Тя едва го познаваше — бяха го наели от селото само за тази задача — и ако му извикаше, за да го помоли да ѝ помогне с отварянето на прозорец, тази история скоро щеше да се разнесе из кръчмите — пропадналият дом и неговата прокълната, негодна за нищо дъщеря. Щеше да има смях, подигравки и презрение. Не, нямаше да го моли за нищо.

Под тежките ѝ дрехи потече пот. Седеше колкото можеше по-неподвижно с надеждата, че това ще помогне, но нямаше какво да прави, нищо, с което да ангажира ръцете и ума си. Люшкането и друсането беше твърде силно, за да се заеме с ръкоделие. А и се вдигаше прах, прорязан от ярките тънки лъчи слънчева светлина. Усещаше как полепва по лицето ѝ и ако по страните ѝ имаше сълзи — а знаеше, че трябва да има, — вадичките щяха да потъмнеят от мръсното. Грозно и срамно.

Помнеше първия си път като заложница. Помнеше времето си в Цитаделата, секващата дъха възбуда от всички онези хора в безчетните великолепни стаи, високите знатни воини, които винаги се радваха на малкото момиченце, мотаещо се в краката им. Помнеше богатството — толкова много богатство — и беше започнала да вярва, че това е нейният свят, светът, за който се е родила.

Бяха ѝ дали стая, горе по едно вито стълбище. Там често сядаше и чакаше, зачервена и възбудена, камбаната да възвести часовете за храна, когато хукваше надолу, обикаляше и обикаляше по онези вечно извиващи се стъпала, за да се втурне в трапезарията — а те се смееха радостно, щом я видеха.

През по-голямата част от онази първа година се беше превърнала в центъра на внимание в цялата Цитадела, почитаха я като малка кралица и винаги край нея бяха тримата воини синове на лорд Нимандър, за да хванат ръката ѝ всеки път, щом посегнеше, всеки път, щом изпиташе нужда да се почувства в безопасност. Помнеше възхищението си от бялата коса на Силхас Руин, червения блясък в очите му и дългите му пръсти. И топлата усмивка на Андарист — Андарист, за когото мечтаеше, че ще се омъжи един ден. Но този, когото истински боготвореше, беше Аномандър. Изглеждаше здрав като камък, стоплен от слънцето и огладен от ветрове и дъжд. Чувстваше го като огромно крило, закрилящо, загърнато около нея, и виждаше как другите се отнасят с почит към него, дори братята му. Аномандър: най-обичаният от Майка Тъма и най-обичаният от детето заложник в Цитаделата.

Войните ѝ ги отнеха всички, баща и синове, и когато лорд Нимандър се върна преждевременно, окуцял и сломен, Сандалат се сгуши в стаята си, смразена от ужас при мисълта, че някой от закрилниците ѝ издъхва на някое далечно бойно поле. Бяха се превърнали в стени на собствения ѝ дом, в личния ѝ дворец и тя беше тяхната кралица, завинаги и вовеки веков. Как можеше изобщо да свършват такива неща?

Зад прозореца на каретата се нижеха едноетажните къщи на селото, а пред тях тук-там се движеха смътни фигури, повечето спираха и зяпваха към нея. Чу няколко приглушени вика, отправени към кочияша, чу грубия му приглушен смях, чу нечий пиянски рев. Затаи дъх и се присви, за да скрие лицето си от зацапания с прах прозорец. Зачака сърцето ѝ да се успокои. Каретата подскачаше по дълбоките коловози и я подмяташе насам-натам. Стисна ръце в скута си.

Въображението ѝ беше изтерзано. Труден ден беше този.

Ейбара беше селище, прочуто със своя растеж, с богатството си, преди войните да му отнемат всички млади мъже и жени. И то по времето, когато домът Друкорлас беше на ръба да стане Велик дом. Когато накрая я върнаха, като дар, изгубил красотата си, предназначението си, се беше стъписала от бедността на дома си — от селото, голямата фамилна къща и от грохналия ѝ, разнебитен двор.