Ковачница на мрак

— Вече съм по-добре — добави тя с измъчена усмивка. — Жадна съм.

Айвис даде знак и един войник се приближи с манерка.

— Не много наведнъж — посъветва я Айвис.

— Държите ключа ми, капитане.

— Стягаше гърлото ви, госпожо. — Сандалат погледна към касата и той добави: — Ще направим носилка между двама конници. — Усмихна ѝ се. — Представа нямам какво има вътре, но е адски тежка. Младите жени с техните тоалети — помадите и парфюмите, изглежда, край нямат. Знам — дъщеря имам, видите ли.

Сандалат наведе очи и като че ли се съсредоточи върху манерката. После отново го погледна с тревога.

— Кочияшът…

— Отпратих го, госпожо.

— О. А той…

— Не. Заклевам се в честта си.

Тя като че ли се канеше да пита още неща, но нямаше сила. Отпусна се, готова сякаш отново да припадне.

— Госпожо? Добре ли сте?

— Ще се оправя — увери го тя. — И колко е голяма тя?

— Коя?

— Дъщеря ви.

— Само с няколко години по-млада от вас, госпожо.

— Хубава?

— Е, аз съм баща ѝ… — А след това се усмихна кисело. — Но още доста има да поумнява, бих казал.

Сандалат се пресегна и го докосна над лакътя, както можеше да направи принцеса с коленичил поданик.

— Сигурна съм, че е много хубава.

— Да, госпожо. — Айвис се изправи. — Моля да ме извините за малко — трябва да нагледам бойците си и да се погрижа за касата. Съберете сили, госпожо, и когато почувствате че можете, ще продължим пътуването си до дома Дракони.

Щом заобиколи от другата страна на каретата, Силен се доближи и рече:

— Майката да ни е на помощ, ако прилича на вас, сър. Онази ваша дъщеря де.

Айвис се намръщи.

— Тази твоя уста, войник, ще те докара да ни гледаш от дъното на някой нужник.

— Да, сър. Просто не знаех, че имате дъщеря. Ъъ, трудно ми е да го схвана, сър.

Зад тях ефрейтор Ялад изсумтя.

— Наистина ли си толкова тъп, Силен?

— Погрижи се за носилката, Силен — каза Айвис.

— Слушам, сър.

Читавите хора не случайно имат две ръце. Едната да посягаш за неща, другата — да държиш неща настрана. Галдан беше загубил ръката, която държеше неща настрана, и сега, когато всяко изкушение се доближеше до него, го сграбчваше и го поглъщаше жадно.

Открил беше това жестоко проклятие в дълбините на евтино вино, а след това — в една млада невинна жена, която живееше само за да бленува за по-хубав живот. Е, той ѝ го беше обещал, нали? Този по-хубав живот. Но дланта, която докосваше, беше на грешната ръка — единствената, която му бе останала, — допирът само мърсеше и оставяше отоци, зацапваше съвършената плът, към която не трябваше изобщо да е посягал.

Любовта няма нито ръце, нито крака. Нито може да побегне, нито да сграбчи, не може да избута дори, колкото и да се опитва. Оставена да лежи на земята, без да може да мръдне, плачеща като изоставено бебе — може да я откраднат; може да я ритат, докато закърви, или да я бутнат по склона на хълм, или в пропаст. Може да я удушат, удавят, изгорят, докато остане само пепел и овъглена кост. Може да я научат как да иска и иска вечно, колкото и да е преяла. А понякога любовта е само нещо, което да влачиш след себе си на верига и с всяка стъпка все повече натежава, и когато земята се разтвори под нея, те дърпа надолу и надолу, дотам, където болката не свършва никога.

Ако имаше две ръце, щеше да я промуши в сърцето.

Но хората изобщо не разбираха тези неща. Не можеха да проумеят защо пие непрекъснато, след като всъщност няма никакви причини. Никакви реални причини. И нямаше нужда да прави кой знае какво, за да хвърли в очите им оправдания — празният ръкав стигаше, и красивата жена, която му бяха отнели — не че я беше заслужавал, разбира се, но които стигат много нависоко, винаги падат най-фатално, нали? „Форулканска справедливост“ го наричаха. До гуша му беше дошло от това, повече от всеки друг. Беше белязан. Докоснат от някой злонамерен бог и сега злите му слуги го дебнеха, там в сенките зад гърба му.

Един от тях клечеше сега в тази тясна, задръстена със смет уличка зад кръчмата, присвит в дупката под четирите стъпала, водещи към мазето. Смееше се тихо на всички оправдания, които имаше, за да е това, което беше, за това, че правеше каквото правеше. Причини и оправдания не са едно и също. Причините обясняват. Оправданията оправдават, но лошо.

Бяха я отпратили — беше видял каретата, когато изтрополи по централната улица — и беше зърнал лицето ѝ за миг зад прашния прозорец. Дори беше извикал името ѝ.

Придърпа дневната си кана вино. Беше пил повече, отколкото трябва, а на Грас никак не му се нравеше да му дава още толкова рано. Една на ден беше правилото. Но Галдан не можеше да го избегне. Санд вече си беше отишла, завинаги, и всички онези нощи, в които като крадец се беше промъквал клатушкайки се до границата на имението и се бореше да надвие желанието си да я намери и да я отведе далече от този за нищо негоден живот. Никога повече нямаше да ходи там.