Ковачница на мрак

Беше нелепо и беше болезнено, и всички усилия да се хвърли мост над тази пропаст се бяха провалили — напротив, тя ставаше все по-широка. Повечето от легиона на Урусандер бяха разформировани, пратени в забвение в резерва, докато легионът Хуст остана непокътнат и бдящ над драгоценните мини. Както беше промърморила Торас Редоун в една пиянска нощ в щаба ѝ, когато целият останал състав бе напуснал и бяха останали само Галар и командирът му, мирът се беше превърнал в бедствие. Спомнил си за онази нощ, Галар се усмихна на себе си. Самият той не беше пил — не можеше да понася алкохол, — докато тя бе довършила почти цяла бутилка, но изобщо не ѝ личеше. За него и Торас това бе първата любовна нощ след войната. Имали бяха нужда един от друг и макар рядко да бяха говорили за това — за единствената нощ, която бяха споделили, — веднъж тя бе подхвърлила, че е пила твърде много, за да намери кураж да го покани да легне с нея. Той се беше засмял, а тя му бе обърнала гръб, сякаш смехът му я бе унизил. Припряно ѝ бе обяснил, че смехът му е от неверие, защото и той не бе намерил кураж до онзи миг.

Сега разбираше, че е трябвало да се вкопчат в онзи миг на изповед. Трябваше да се погледнат в очите и да изковат страстта си в единствен меч. При тези мисли усмивката на Галар повехна, както ставаше всеки път, когато се поддадеше на спомени.

Няколко месеца по-късно тя го беше отпратила да служи в Карканас като офицер за свръзка на легиона Хуст. За мъж и жена, сражавали се във война, храбростта им сякаш свършваше на края на бойното поле. Все пак така беше най-добре, несъмнено. Торас Редоун в края на краищата беше женена и съпругът ѝ бе не кой да е, а Калат Хустаин, синът на Хенаралд — същият, който му беше дал меча Хуст.

Сега, когато Галар прекарваше повечето време в Цитаделата, можеше винаги да намери утеха в прегръдките на някоя жрица, макар че все още не го беше правил. Наместо това дните му сякаш минаваха под обсада, сляп за половината оръжия, забивани към него, и всяка нощ рухваше изтощен в скромната си квартира. И съжаляваше, че не може да понася алкохол.

Оттогава беше чул, че Калат Хустаин е приел назначение като командир на Стражите на Външния предел, далече на север, в равнината Блещукаща съдба. Сама ли беше Торас сега? Напиваше ли се в прегръдката на друг? Не знаеше и може би не искаше да знае.

Все пак не можеше да надмогне предчувствието си, смесено с тревога, докато навлизаха в много оределия Стар лес. Щом напуснеха сенчестата му безмълвна тишина, пред очите им щеше да изникне Ковачница Хуст, самият Велик дом. Каза си наум да не очаква нищо — тя вероятно дори нямаше да е там, след като мините, където бе разположен легионът, се намираха много на юг. Всъщност щеше да е по-добре, ако я нямаше. Достатъчно раздор бе имало в живота му напоследък.

Откакто се настани в града, Галар Барас беше разбрал, че раздорът между легиона на Урусандер и легиона Хуст е само един от многото. Че дори драгоценното приемане на званието Андии се е превърнало в повод за съперничество. Нещата още повече се влошаваха с това, че силата на страната на Майка Тъма нарастваше, а никой не можеше да предскаже пълния мащаб на амбициите на лорд Драконъс — макар че най-гласовитите му хулители не се колебаеха да му приписват всевъзможни подли намерения. Колкото до него самия, Галар гледаше на Драконъс като на човек в опасно положение, особено сега, когато се говореше за брак — изрично политически съюз, разбира се, целящ да заздрави стари рани, целящ всъщност да предотврати гражданска война. И да имаше Драконъс амбиции, то те едва ли стигаха по-далече от укрепването на статута, който вече бе придобил, и дори тогава Консортът трябваше да разбира, че всеки момент може да изпадне в немилост.

Освен ако, както дръзко твърдяха враговете му, Драконъс не ковеше тайни съюзи сред всички благородни фамилии — най-малко нелепия от всички слухове напоследък — в стремеж да направи брака невъзможен. Недостатъкът в тази възможност беше, разбира се, мощта, притежавана от самата Майка Тъма. Тя можеше да обича Драконъс — Галар подозираше, че е така, — но не беше смирено същество. Волята ѝ бе сама по себе си Сърдечната нишка на Меча. Никой любовник не можеше да наложи властта си над нея, както никой спор не можеше да я огъне с чистата сила на убеждението.

В много отношения тя въплъщаваше форулканския идеал за справедливост и ред — не че в късогледия си фанатизъм можеха изобщо да осъзнаят това.

Най-големият дар към децата ѝ — към всичките ѝ деца — беше точно това, вярваше Галар. Докато тя съществуваше, нямаше да има никакво безредие, никакъв хаос. И в това имаше неизмерима утеха. Сключеше ли се бракът, окажеше ли се, че Урусандер или Нерет Сор споделя управлението на Майка Тъма като неин съпруг, може би враждите щяха да свършат, всяко разцепление да се изцери и легионът Хуст нямаше повече да страда в тази атмосфера на злоба и злъч.