Ковачница на мрак

Какво щеше да направи Драконъс тогава? За него нямаше да има повече място в Цитаделата. Всъщност нямаше да има място в целия Карканас. Щеше ли просто да се поклони с достойнство и след това да се оттегли в северната си Крепост на бреговете на Млад Дорсан Рил? Галар вярваше, че Драконъс е доблестен мъж. Вярваше, че лордът ще се подчини на волята на жената, която обича.

Никой не може да се спаси от тъгата в живота си. Никой не може да избегне болката от загубата. Драконъс беше достатъчно разумен, за да знае това.

Мирът можеше да се изкове. Само глупак можеше да иска граждански раздор. Синове и дъщери на Тайст бяха давали живота си в защита на кралството. Кръвта на всеки Дом и Крепост, все едно колко могъща или дребна, беше пролята. Кой щеше да посмее да обърне гръб на това?

Докато яздеше до капитана от Хуст, командир Келарас пазеше мълчание. Чуваше тихо мърморене от ножницата от черно дърво, стегната на кръста на Галар, и звукът го смразяваше като докосване на труп. Много разкази беше слушал за мрачния легион и омагьосаните им оръжия, но за първи път се бе озовал в продължителна компания с войник на Хуст.

Пътуването от Карканас, покрай Дорсан Рил с равнината, наречена Изковаването, проснала се наляво от него, а сега и през тези жалки шубраци, старото име на които вече не можеше да се изрече без капещата от него ирония, беше преминало дотук с размяна на много кратки реплики. Нищо, което да се доближи до разговор, и Келарас бе започнал да вярва на приказките, които беше чул от Стражите на Цитаделата — всички те бяха ветерани от легиона на Урусандер. Мечовете Хуст бяха прокълнати, отровата им беше прокапала в душите на владелците им. В тези мъже и жени вече имаше мрак, но не чист като сред служещите на Майка Тъма. Този беше мътен, прошарен с нещо болнаво, сякаш бе заразен с хаоса на Витр.

Дланите на Келарас бяха влажни от пот в ръкавиците. Чувстваше се притискан от силата до него — този офицер от легиона Хуст с неговия неспирно мърморещ меч, който сякаш бе ядрото на някаква вихреща се злонамереност. Външно капитан Галар Барас изглеждаше твърде млад, за да е понесъл тежестите на отминалата война. Чертите му бяха момчешки, сякаш никога нямаше да се предадат на възрастта — Келарас подозираше, че ще изглежда все така и след триста години, дори петстотин. И все пак такова лице обикновено щеше да е присъщо за човек неусмирим в своя хумор и оптимизъм. Беше лице на човек, който се усмихва лесно и често, което грейва от смях по всеки повод.

Но Галар приличаше на човек, изгубил око за радостта и вече лутащ се в сенки. Зле избрана свръзка, като представител на легиона Хуст и старши офицер в Карканас — не беше харесван в града, рядко го канеха на публични събития. Доколкото Келарас знаеше, капитан Галар Барас прекарваше неофициалното си време сам. Какви бяха интересите му? Никой не можеше да каже. Какво му носеше удоволствие? Както бе написал веднъж Галан, „затворени врати не се потят“. Никаква словоохотливост нямаше у Барас и Келарас не можеше да си представи, че изобщо ще се доближи до частната квартира на капитана, за да потърси компанията му. Доколкото знаеше, никой не го правеше.

Много пънове имаше в тази гора, като живи дървета, а тези, които още стояха, не изглеждаха добре — листата им бяха повече убито сиви, отколкото лъскаво черни. Не беше видял никакви дребни бозайници да пробягват през сухите листа по земята, а рядката птича песен, която долавяше, звучеше горчиво и жално, сякаш вечно безответна. Въпреки слънчевата светлина, пробиваща си с мъка път през зейналите дупки в балдахина от клони и листа, духът на Келарас беше потиснат.

В кожената чанта, окачена на седлото на коня му, носеше писмо от господаря си, лорд Аномандър. Бяха му наредили да го връчи лично на Хуст Хенаралд и да изчака за отговор. Всичко това изобщо не се нуждаеше от ескорт и на Келарас му се струваше, че настояването на Галар по този въпрос издава някакво недоверие, дори подозрение. Всъщност беше обидно.

И все пак Първият син на Тъмата не беше зле разположен към легиона Хуст. Всъщност тъкмо напротив, тъй че Келарас не бе подготвен да се опълчи на спътника си по този, както по който и да е друг въпрос. Тъй че можеха да яздят в мълчание — не оставаше много, след като пътят напред вече се откриваше — и да се правят на дружелюбни.

Галар Барас го изненада с въпрос.

— Сър, имате ли някаква представа за какво се отнася писмото до лорд Хенаралд?

Келарас изгледа накриво спътника си, докато излизаха в лек тръс на светлото.

— Дори да знаех подробности, капитане, не е наша работа да ги обсъждаме, нали?

— Простете, сър. Нямах намерение да питам за подробности. Но лорд Хуст Хенаралд е добре известен с личното си участие в работите в ковачниците и се боя, че няма да пребивава в къщата си. Поради това исках да разбера дали има нещо спешно около посланието.

— Разбирам. — Келарас помисли малко и каза: — Трябва да изчакам отговора на лорда.

— Значи всякакво забавяне може да се окаже неприятно.

— Какво предлагате, капитане?