Ковачница на мрак

Разбира се, не нейният живот беше негоден, а онова ходене в тъмното беше преструвка, въпреки всичките речни камъчета, които оставяше на скритото място, което знаеха само те двамата. Тя ги намираше. В това поне беше сигурен. Намираше ги и ги отнасяше някъде, сигурно на купчината смет зад кухнята.

Галдан зяпна каната, мръсната си ръка и пръстите, пъхнати в керамичното ухо. Всичко беше като това вино — сграбчваше го само за да го накара да изчезне — ръката, която само взима, не може да задържи нищо за дълго.

Читавите хора имат две ръце. С две ръце могат да направят какво ли не. Могат да задържат света настрана точно колкото трябва и да вземат само каквото им трябва, все едно дали след това ще изчезне, защото така е за всекиго.

И той беше читав някога.

От дълбоките сенки под стъпалата дебнещият го се смееше и смееше. Но пък всеки в селото се смееше, щом го видеше, и на лицата им той виждаше извиненията си, онези, които обичаше да нарича причини, и за него те бяха достатъчно добри. А и като че ли за всеки друг също.

Галар Барас знаеше: форулканите вярваха за себе си, че са чисти в неприязънта си към безредието и хаоса. Поколения техни жреци, техните Ассаил, бяха посвещавали целия си живот на създаването на правила, на закон и гражданско поведение, на налагането на мир в името на реда. Но според Галар бяха държали меча откъм неправилната му страна. Мирът не служи на реда. Редът служи на мира, а когато редът стане богоподобен, неприкосновен и ненарушим, то така спечеленият мир се превръща в затвор и тези, които се стремят да върнат свободата си, се превръщат във врагове на реда, а в унищожаването на тези врагове мирът се губи.

Виждаше логиката на това, но беше нишка на разсъждение, която губеше силата си, щом я подложиш на натиск. Както става с толкова много нишки на разсъждение. А срещу простотата ѝ се надигаше зъл ураган от необуздани чувства, настръхнал легион от страсти, сред които страхът носеше короната.

Решението за форулканските Ассаил беше ред, породен от страх, мир, обречен на вечна атака, вечно застрашен от злонамерени сили, много от които носеха лицата на чужденци. Длъжен беше да признае, че в тази тяхна позиция има някакъв вид съвършенство. Несъгласието не можеше да намери опора, толкова бързо беше пресичано, помитано във вихър от жестокост. А след като са непознати, чужденците винаги представляват заплаха за служещите на страха.

Цивилизацията им бе изкована върху студена наковалня и тайстите бяха показали недостатъка в изковаването ѝ. Галар Барас виждаше ирония в това, че великият пълководец, който бе съкрушил форулканите, толкова се възхищаваше от цивилизацията им. Колкото до самия Галар, той виждаше ясно изкусителните ѝ елементи, но докато Урусандер беше привлечен от тях, Галар се бе отдръпнал назад с безпокойство. Какво струва мирът, когато е поддържан със заплаха?

Само страхливите коленичат благоговейно пред реда, а Галар отказваше да живее в страх.

Преди войната южните Погранични мечове представляваха хлабаво организирана и зле снаряжена сила. Все пак първи бяха реагирали на нашествието на форулканите, първи бяха разколебали врага. Цената бе ужасяваща и все пак Галар можеше да оцени, че това, което щеше да се нарече легиона Хуст, се беше родило сред хаоса и безредието на битката. Никакъв мир не беше имало в това сътворяване и първите години от живота на легиона бяха жестоки и сурови.

Сред ковачите на оръжия Хуст съществуваше вяра, че всяко острие на меч има нишка на страх в сърцевината си. Не можеше да се махне. Всъщност беше обвързана с живота на желязото. Наричаха я Сърдечната нишка на меча. Срежеш ли я, оръжието ще загуби страха си от прекършване. Изковаването на оръжие бе посветено на заздравяването на Сърдечната нишка: всяко огъване на метала усукваше тази нишка, затягаше я по-здраво, докато нишката се прегъне, отново и отново — имаше тайни в това закаляване, известни само на ковачите Хуст. Галар знаеше, че според твърденията им те бяха открили същината на нишката на страха, жилата на хаоса, която придаваше сила на меча. Не можеше да се съмнява в тези твърдения, защото Хуст бяха дали на Сърдечната нишка глас, напрегнат от лудост или преливащ от ликуване, звук едновременно възхитителен и ужасен, кънтящ през закаленото желязо, и нямаше два гласа, които да са еднакви, и онези, които пееха най-силно, бяха най-страховитите оръжия.

Ковачницата Хуст започна да снабдява южните Погранични мечове към края на Форулканската война, но врагът вече беше в безпорядък, прекършен, отстъпващ и бягащ пред неумолимото настъпление на легиона на Урусандер. Смалени на брой и изтощени, Пограничните мечове бяха служили като помощна сила ветерани и бяха участвали във всички главни сражения в последните две години на войната. Бяха на ръба на разпада.