Ковачница на мрак

Баща ѝ току-що беше умрял, донесъл рана от войната, която изведнъж забрала — поразила го преди някой лечител да успее да помогне. Трагична, стъписваща смърт, а за нея — нова празнота, заменила стара празнота. Майка ѝ винаги беше пазила мъжа си — бащата на Сандалат — за себе си. Обясняваше с егоизма си това, че гонеше дъщеря си от стаята, това, че държеше вратата затворена. Имаше приказки за друго дете, но не беше дошло никакво дете и след това баща ѝ си бе отишъл. Сандалат го помнеше като висока безлика фигура и повечето ѝ спомени за него бяха от тропота на ботушите му по дървения под в стаята над спалнята, докато крачеше нощем.

Сега майка ѝ изобщо не говореше за него. Беше вдовица и тази дума като че ли носеше със себе си цялото богатство, което можеше да побере, но беше самотно богатство. Не обгръщаше никой друг освен самата Нерис. Междувременно бедността глождеше навътре от всички страни, като подронени речни брегове при пролетно наводнение.

Младият воин, който бе дошъл в Ейбара, еднорък и с премрежен поглед, беше променил света ѝ по начин, който разбираше чак сега. Не беше просто детето, което ѝ даде, или нощите и следобедите вън под небето, по моравите и долчинките на имението, когато я учеше да се разтвори и да го попие в себе си. Беше вестоносец от друг свят, външен свят. Не Цитаделата, нито къщата, където живееше майка ѝ, чакаща вечно своя съпруг. Светът на Галдан беше сурово място на жестокост, на приключения, където всичко блестеше като нарисувано в златно и сребърно, където дори камъните под краката бяха драгоценни камъни, изсечени от ръката на бог. Сега го разбираше като свят на приказка, където храбрецът стои твърдо срещу злото и доблестта бди зорко над нежни сърца. И беше имало любов сред полята, сред обилие от цветя и горещи, ярки летни дни.

Това бе светът, за който шепнеше на сина си, когато му разказваше стари приказки, за да му покаже кой е баща му и къде е живял, великият мъж, който е бил, преди да духне свещта и да остави Орфантал да спи и да сънува.

Беше ѝ забранено да говори истината: за позора от откритията за истинското минало на Галдан и за това, че Нерис беше пратила младия мъж в изгнание в земите на Джагът, и че беше дошла вест, че е умрял при неизвестни обстоятелства. Не, такива истини не бяха за сина ѝ, не и за представата му за баща му — Сандалат нямаше да е толкова жестока, не можеше. Момчето имаше нужда от своите герои. Всеки има тази нужда. И за Орфантал баща му щеше да си остане мъж, неуязвим за позора, неопетнен от видими недостатъци, от очевидните слабости, които всяко дете рано или късно вижда в живите си родители.

Докато говореше вечер до леглото на сина си, тя пресъздаваше Галдан, изграждаше го от късчета от Андарист, Силхас Руин и, разбира се, Аномандър. Най-вече Аномандър всъщност. Чак до чертите на лицето му, до стойката, до топлината на ръката му, хванала ръката на едно дете — и когато Орфантал се събудеше нощем, когато всичко беше тъмно и тихо и можеше да е уплашен, трябваше само да си представи онази ръка, хванала неговата.

Синът ѝ я питаше къде е отишъл? Какво е станало с баща му?

Велика битка срещу джелеки соултейкън, стара вражда с мъж, когото някога е смятал за свой приятел. Измяна, докато Галдан е давал живота си, за да защити ранения си лорд. Предателят му? И той мъртъв, издебнат от собствената си измяна — казваха, че се самоубил всъщност, — но никой изобщо не говори за това, нито дума. Всички тайсти скърбяха за тъжни събития, а след това се заклеваха повече да не говорят за това, за да засвидетелстват своята чест и своята скръб.

Има неща, в които едно дете трябва да вярва, съшити като дрехи или дори като броня. За да може след това да ги носи до края на дните си. Така вярваше Сандалат, а ако Галдан беше откраднал нейните дрехи със сладките си лъжи, за да я остави трепереща и сама… не, Орфантал нямаше да изстрада същото. Нямаше никога да изстрада същото.

Каретата беше като врящ казан. Изгаряща, стопена от жегата, тя се чудеше кой ще разказва на сина ѝ приказки вечер. Нямаше кой. Но той можеше да се пресегне в тъмното, за да хване ръката на татко си, нали? Нямаше нужда да се безпокои повече за това — беше направила, каквото можеше, а гневът на майка ѝ — жестокото обвинение на Нерис, че Сандалат е твърде млада, за да отгледа дете — е, беше доказала, че не е така, нали? Горещината я задушаваше. Беше ѝ зле. Като че ли беше видяла Галдан в селото — мислеше, че го е видяла: залитна, сякаш се канеше да подгони каретата, а след това падна и се чу смях.

Въображението ѝ се беше развихрило, горещината го влудяваше, а светът извън прозореца ѝ се беше преобразил в нещо ослепително бяло, самото небе беше пламнало. Закашля в прахта на тази разруха, а конските копита вече биеха от всички страни, извисиха се гласове, копита тътнеха като барабани.

Каретата рязко спря, наклони се в крайпътния изкоп и тя се плъзна от седалката.

Потта по лицето ѝ беше изсъхнала. Кожата ѝ беше суха и хладна.

Някой я викаше, но тя не можеше да стигне до говорната кутия, не и оттук долу.