Ковачница на мрак

— Децата са издръжливи, а много добре знаеш, че възпитанието му скоро ще започне сериозно. Животът му ще бъде погълнат от учени, учители и занимания и всяка вечер след вечеря ще заспива и ще спи дълбоко. Не бъди егоистична, Сандалат. — Нямаше нужда да добавя „пак“. — Време е.

— Твърде стара съм, за да бъда заложница пак. Неприлично е.

— Смятай се за щастлива — отвърна Нерис. — Служиш два пъти на дома Друкорлас, веднъж при дома Пурейк, а сега в дома на неговите съперници.

— Но дом Дракони е толкова далече, майко.

— Тихо — изсъска Нерис. Вече не виждаше Орфантал — сигурно беше изтичал зад конюшните, и толкова по-добре. Нека си остане с приключенията и мръсните ръце и колене. Много скоро щеше да започне нов живот. А ако Сандалат вярваше, че тази къща зад тях скоро ще се напълни с възпитатели, какво пък, изобщо нямаше да навреди да ѝ се позволи тази утешителна вяра.

Орфантал беше предопределен за Карканас. Където клюките за „копеле“ никога нямаше да стигнат до него. Нерис беше подготвила този път за него: момчето беше братовчед от външно имение, южно от Ковачниците Хуст. Даваха го на дома Пурейк не като заложник, а за да служи на двореца и на самата Майка Тъма. Щеше да бъде възпитан от Синовете на Мрака, като един от свитата им. Разбира се, момчето бе отгледано от много малко от Сандалат и често я наричаше своя майка, но тази привързаност щеше да избледнее с времето.

Конникът от дом Дракони се приближи, спря зад каретата и се поклони на лейди Нерис и Сандалат.

— Поздрави и благопожелания от Консорта — каза мъжът. — Аз съм Айвис.

Нерис се обърна към дъщеря си.

— В каретата.

Но Сандалат гледаше над каретата, повдигаше се на пръсти, за да зърне сина си. Не се виждаше никакъв.

— Дъще, подчини се на майка си. Тръгвай.

С изгърбени рамене, като човек с болни дробове, Сандалат бавно заслиза по каменните стъпала. Винаги изглеждаше или стара, или невъзможно млада, а и двете състояния изпълваха Нерис с презрение.

Нерис се обърна към мъжа.

— Айвис, благодарим ти за вежливостта. Знаем, че си яздил много днес.

Коларят поглеждаше към лейди Нерис — очакваше сигнала. В светлото небе зад него литна ято птици.

— Лейди Нерис — каза Айвис. — Ще яздим през нощта и ще пристигнем в къщата на господаря ми скоро след разсъмване.

— Чудесно. Сам ли си в тази задача?

— Чака ни отряд на изток от Ейбара, милейди. Уважаваме традиционните владения на рода ви, тъй че не бихме направили нищо, за да ви оскърбим.

— Изключително мил сте, Айвис. Моля, предайте поздравленията ми на лорд Драконъс, че е избрал толкова доблестен капитан за тази задача. — После кимна на кочияша и той плесна с поводите.

Каретата се затъркаля по неравните каменни плочи, после зави по пътеката отзад покрай двора на къщата. По средата надолу по хълма щеше да излезе на пътя за Ейбара, а оттам щеше да поеме по северния път покрай реката, на късо разстояние, преди да стигне разклонението на североизток.

Нерис придърпа тежкото наметало около раменете си — в сянката на входа беше хладно. Отново се заозърта за Орфантал. Момчето не се виждаше никъде.

Това я зарадва.

Пак някоя игра в руините. Още един триумфален отпор. Още един нож в гърба.

Децата бленуваха най-глупавите блянове.

Застанало в сянката на изгорялата конюшня, скрито от стъпалата на къщата, момчето гледаше след каретата. Като че ли беше видяло лицето ѝ през малкото зацапано прозорче, пребледняла и със зачервени очи, докато го търсеше напрегнато с поглед, но после каретата изтрополи покрай него и се обърна така, че можеше да види само високия ѝ гръб и сандъка за багаж отзад. А после покрай него мина непознатият ездач във войнишки дрехи и конят му изрита облачета пръст, след като подмина каменните плочи.

В Ейбара идваха войници. Някои бяха загубили ръка, крак или око. Други бяха със заздравели рани, но умираха от ножове в гърдите, сякаш оръжието ги беше преследвало чак от онези далечни битки, в които се бяха сражавали. Метнато във въздуха, лети сребристо и невидимо в нощта, гони, намира, накрая настига. Да убие човека, когото е трябвало да убие седмици, месеци по-рано дори.

Но този войник, който се нарече Айвис, беше дошъл, за да отведе майка му.

Не обичаше да гледа как хората плачат. Готов беше да направи всичко, за да ги накара да спрат да плачат, и в ума си, в онзи въображаем свят на борба и геройство, в който живееше, често се заклеваше, че ще помогне на нещастна жена. А след това с бой си пробиваше път през половината свят в името на тази клетва. Докато тя го убиеше, като нож, промъкнал се от далечното минало.

Момчето гледа след впряга чак докато той не изчезна от погледа му. И тогава устата му се раздвижи, и изрече безмълвно дума.

„Майко?“

Имаше далечни войни, където омраза сплиташе оръжия и кръв се плискаше като дъжд. И имаше войни в една-единствена къща или в една-единствена стая, където любовта умираше със смъртта на герои и плач изпълваше небето. Навсякъде имаше войни. Той знаеше това. Имаше войни, и толкова, и всеки ден той умираше, поразен от онзи нож, който го преследваше по целия свят, точно както беше направил с дядо му.