Ковачница на мрак

Коря го гледаше: потъмнялото му от гняв лице, блесналите му оголени остри зъби, предизвикателството в очите му. След това се обърна към Руск и попита:

— На този не му ли трябва каишка?

Внезапно изригналият смях свали напрежението и всички воини джелеки отново посегнаха към стомните с вино. Саграл тупна на стола си, смълчан от срам. Надвит от женска Тайст, все още почти дете — ако се съдеше по момчешката ѝ фигура, — а киселият Саграл отново паленце, сритан вън на студа — и всички тези хапливи шеги се изричаха на речта на Джагът, заради нея, несъмнено. Коря погледна Хаут и видя, че светлите му очи са впити в нея. Така и не можа да ги разгадае — нито одобрение, нито неприязън се четеше в този поглед, твърд и неумолим.

„Капитан.“ Никога не беше имало джагътска армия. Не беше капитан на нищо. Това почетно звание нямаше никакъв смисъл.

А после сякаш някакъв невидим сигнал спря шума и Руск заговори:

— Капитане, тайстите са поискали петдесет заложници. Петдесет от нашите млади. Няма да предадем живота на петдесет джелеки, млади или стари.

— Едва ли е предаване на живота им, Руск…

— Тайстите вървят към гражданска война.

— Този страх е бил изричан и преди — отвърна Хаут. — Безсмислен е. Но дори да избухне гражданска война, животът на заложниците ще си остане неприкосновен. Всъщност очаквам всяка фамилия веднага да върне децата ви, дори да е застрашено оцеляването на родовете им.

— Ако вярвате в това, капитане, значи нищо не разбирате от гражданска война — изсумтя Руск. — А и защо да я разбирате? Тя е немислима за джагътите. Но с нас не е така.

Трети джелек, с посребряла коса и нашарен с белези, рече:

— Нашите родственици на юг някога бяха обединени с нас. Във всяко отношение бяхме еднакви — всички бяхме джелеки.

— Добре помня вашата гражданска война — отвърна замислено Хаут. — И видях как тя ви превърна в два отделни народа. Варандас е написал подробно за раждането на джхекската култура и хилядите ѝ различия от вашата.

— Варандас изобщо не е прав — изръмжа гърлено Руск.

Хаут сви рамене.

— Все едно, Руск. Този глупак изгори всичките си писания в Нощта на раздора. Каква полза от историята, след като бездруго никой не се вслушва в нея? Но аргументът ми си остава в сила. Чрез собствения ви опит сега вие предричате, че подобна съдба ще сполети тайстите. Но тайстите не са джелеки, нито са джхеки, мощта в сърцевината на Карканас не е дивата сила на вашите родени от Витр соултейкън и Майка Тъма не е сключвала сделка с богове зверове. Не, Мъдрият Карканас е черен диамант в сърцето на народа Тайст и докато вътрешните му пламъци горят, никой меч няма да го разбие.

— Няма да предадем петдесет от нашите млади.

— Тогава, Руск, отново ще имате война. Макар че, ако това се случи, може да намерите повод за облекчение — в това, че подобен външен конфликт ще обедини отново тайстите и така ще предотврати гражданската война.

— Не се боим от тяхната гражданска война, капитане. Би ни зарадвала, защото щом свърши, всички земи на Тайст ще са узрели за завоевание. Но няма да изложим на риск живота на нашите млади.

— Коря не е решението ви — заяви Хаут.

— Върни я в дома ѝ тогава! Освободи я! Тя няма никаква стойност за теб!

— Когато дойде времето, ще направя точно това. Образованието, Руск, е дългосрочно вложение. Не очаквай никакви плодове първия сезон. Не очаквай и следващия, нито по-следващия. Не, отплатата идва след години, така е било и така ще е с Коря. Подготвях пътя за нейния живот и в това почти съм приключил. Но не съвсем.

— Нищо повече не можеш да направиш за нея — каза Руск. — Ние можем да доловим същината на душата ѝ. Тя е тъмна, празна. Няма никаква сила. Не е дете на Майка Тъма, не и в душата си, защото тъмнината, която обитава там, не е Куралд Галайн. Тя е просто отсъствие.

— Абсолютно вярно.

— Какво ѝ предстои тогава? — попита Руск.

— На езика на Бягащите псета, Руск, съм сътворил мхаби. Съсъд. Защитен, запечатан и, както казваш ти, празен. Какво остава да се направи ли? Ами да се напълни, разбира се.

„Заложница.“

Стъписана, уплашена, Коря помисли за куклите в стаята си, всяка от които очакваше живот, всяка от които очакваше предопределението, което можеше да им даде само богиня. Не се бяха движили от години. Лежаха натъпкани в тъмното, в един каменен скрин.

— На разсъмване напускате — каза Хаут на джелеките. — Сами.

— Ще съжалиш за това — закани се Руск.

— Още една заплаха от ваша страна — отвърна Хаут — и шайката ви ще събуди гняв. Той като нищо би могъл да ви изхвърли да спите вън под звездите, както подобава на груби псета, които нищо не разбират от чест. Или, ако прецени, че сте неспасяеми, може просто да ви избие всички.

Коря видя как лицето на Руск пребледня под мръсотията. Той стана, махна с ръка и всички останали воини избутаха столовете си назад и посегнаха към оставеното си снаряжение.

— За гощавката — изръмжа Руск — ти благодарим, капитане. Когато следващия път пируваме в тази зала, ще е върху натрошените ти кости.

Хаут също стана.

— Значи трепериш в сънищата си, джелек. Сега да ви няма. Приключих с вас.