Ковачница на мрак

Щом джелеките се изнизаха вкупом навън и Коря се приготви да почисти остатъците от пира, Хаут махна разсеяно с ръка и каза:

— Тази нощ ще пробудя магията на Омтоуз Феллак, Коря. Върни се в стаята си.

— Но…

— Магията има цена — прекъсна я той. — Най-малкото ще ми помогне да обезпаразитя тази зала. Хайде, в стаята си. Няма защо да се боиш от онези соултейкън.

— Знам — отвърна тя. — Господарю, превърнал сте ме в съсъд… добре, но не го чувствам. Не съм празна отвътре. Не съм в мир.

Думата сякаш го изненада.

— Мир? Не съм говорил за мир. В отсъствието, Коря, има копнеж. — Странните му очи се впиха в нея. — Нима не копнееш?

Да. Беше разбрала истината за това още когато бе казал какво има вътре в нея. Беше богинята, чиито деца ѝ бяха омръзнали, беше видяла как летата стават все по-къси, прошарени с нетърпение, но не беше знаела какво може да дойде на мястото на изгубения век.

— Спи тази нощ — каза Хаут с тон, какъвто никога преди не бе чувала от него. Беше почти… нежен. — На заранта, Коря, уроците ще започнат сериозно. — Извърна лице. — Последната ми задача очаква и двама ни — и ще бъдем достойни за нея. Това обещавам.

Махна отново и тя бързо излезе от стаята. Почти ѝ се виеше свят.

Каретата беше спряла пред величествения някога вход на дома Делак. Самотният кон стоеше унило, клатеше глава и дъвчеше юздечката. Пътуването, което го очакваше, щеше да е мъчително, защото каретата беше тежка и преди години щеше да я тегли четворен впряг. Отвъд нея, едва видимо от мястото, където стоеше лейди Нерис Друкорлат, малкото момче си играеше до овъглените руини на конюшните и се виждаше, че ръцете му са почернели от сажди, а и коленете му също.

Тук, в това запуснато имение, това беше битка, която Нерис изобщо не се надяваше да спечели. Но детството е кратко нещо и в тези тревожни времена тя щеше да направи всичко, което ѝ бе по силите, за да го съкрати още повече. Момчето трябваше да бъде изтръгнато от капризите на детското си въображение. Благородството се раждаше в суровите ограничения на подобаващото поведение и колкото по-скоро внук ѝ се обвържеше с неизбежностите на пълнолетието, толкова по-скоро щеше да намери мястото си като наследник на древния си род. И с подходящото напътствие един ден щеше да го върне до блясъка и мощта, която бе имал някога.

И тя не искаше и да чуе онази ужасна дума, онова жестоко определение, което висеше над Орфантал като крило на присмехулна сврака.

Копеле.

Никое дете не може да избира. Користната глупост на майка му, жалкият патос на пияния му баща — това не бяха престъпления на момчето и другите нямаха право да очернят невинността му. Хората често са толкова зли. Жадни за строго осъждане, жадни за злобно презрение.

„Раненият ще наранява.“ Тъй казваше поетът Галан и по-верни думи не бяха изричани. „Раненият ще наранява/ и ще се помнят раните.“ Тези стихове бяха от последната му книга, злокобно озаглавена „Дни за дране“, която бе издадена в началото на сезона и продължаваше да разпалва негодувание и разгорещени осъждания. Разбира се, истински цивилизованите домове можеха да погледнат неприятните истини, без окото им да мигне, и ако Галан в куража си бе опрял ножа в културата на Тайст и беше обелил кожата ѝ, не беше ли този гняв доказателство, че е прозрял вярно?

Много неща, достойни за презрение, можеше да намери човек в собствената си раса и баналността за гаснещата слава наистина бе горчива за понасяне. Един ден щеше да дойде прераждане. И ако човек имаше ясен поглед и обмислеше добре нещата предварително, то в раждането на нов трескав век родословната линия можеше да избуи в нов живот, да стане ядро на невъобразима мощ. Възможността щеше да дойде, но не в нейното време. Всичко, което правеше, трябваше да послужи на бъдещето и един ден те щяха да го разберат. Един ден щяха да разберат жертвите ѝ.

Орфантал си беше намерил някаква отчупена от стобор летва и сега я размахваше над главата си, викаше и тичаше. Изкатери се на ниска купчина отломки, с победоносно изражение. Заби единия край на летвата между две буци зидария, все едно забиваше бойно знаме, а след това изведнъж се вцепени, все едно го прониза някое невидимо оръжие, и зяпна към небето, със стъписано изражение, изпълнено с въображаема предсмъртна болка, после залитна от купчината и се смъкна на колене, с едната ръка притисната на корема. След миг падна по очи на земята и остана да лежи като мъртъв.

Глупави игри. И винаги — игри на война и битка, героични и при все това завършващи с трагедия. Все още не беше виждала момчето да се преструва, че загива в бой с въображаем враг. Винаги сякаш разиграваше предателство: забитият нож в гърба, изненадата и болката, изпълнили очите му. Намек за негодувание. Момчетата бяха глупави на тази възраст. В нелепите си игри се принасяха жертва на собствената си вяра в несправедливостта на света — работите, прекъсващи времето им за игра, уроците, които крадат дневната светлина и безкрайния блян на лятото, вика от кухнята, с който свършва денят.