Ковачница на мрак

Галар все още помнеше вече легендарния Ден на Преснаряжаването Хуст, огромните фургони, които изтрополиха от облаците прах, провисналите езици и стоновете, изпълнили въздуха — звуци, които разбитият отряд на Пограничните мечове вярваше, че идват от претоварените волове, но скоро откриха, че ужасните викове идват не от животните, а от оръжията, прибрани в дървените сандъци. Помнеше ужаса си, когато го призоваха да замени оръжието си, когато остави на земята похабения си нащърбен меч и взе в ръката си новото оръжие Хуст. Беше изпищяло при допира му, оглушителен кънтеж, който сякаш раздра с нокти тялото му до костите.

Син на самия Хуст Хенаралд му даде оръжието и щом викът рязко заглъхна, а ехото продължи да кънти в черепа на Галар, младият оръжеен ковач кимна и каза:

— Много е доволен от допира ви, капитане. Но да ви предупредя, това е ревнив меч — най-могъщите са такива, открил съм го.

Галар не знаеше дали да благодари на ковача, или не. Някои дарове се оказваха проклятие. Но тежестта на оръжието прилягаше на силата на ръката му и в хватката му беше като продължение на собствените му кости, на мускулите му.

— Няма такова нещо като несъкрушим меч — продължи оръжейният ковач, — макар че Бездната знае колко сме се опитвали. Капитане, чуйте ме добре, защото това, което говоря сега, се знае от малцина. Водихме погрешната битка срещу погрешния враг. Всяко желязо си има граници на гъвкавост и издръжливост: това са неотменими закони. Не мога да гарантирам, че новият ви меч няма да се прекърши, макар да е с такава сила, че смъртен меч едва ли някога ще го строши. Нито ще ви провали при някой замах или забиване. Но ако някога се строши, капитане, не изоставяйте меча. Много стави има в Сърдечната нишка, виждате ли. Много.

По онова време той все още не знаеше нищо за „стави“ и „сърдечни нишки“. Знанието, дойде по-късно, когато тайните на мечовете Хуст се превърнаха в негова мания. Вече смяташе, че разбира значението на тези „стави“, и макар все още да не беше виждал, нито чувал за прекършен меч Хуст, вярваше, че във всяко лезвие е скрито чудо, проява на магия, несравнима с никоя друга.

Мечовете Хуст бяха живи. Галар Барас беше убеден в това и не само той споделяше това убеждение. Не един войник в легиона Хуст вярваше в това. Войниците на Урусандер можеха да подхвърлят злобните си подигравки колкото искат. Тъкмо мините Хуст бяха основната форулканска цел в тяхното нахлуване и съпротивата на южните Погранични мечове ги беше опазила. Хуст Хенаралд бе показал благодарността си по единствения възможен за него начин.

Дори знатните воини от Домашните мечове бяха започнали да се притесняват от легиона Хуст и омагьосаните им мечове. Не всички, разбира се, и нещо щеше да последва от това, и тъкмо по тази причина Галар Барас сега яздеше в компанията на Келарас, командира на Домашните мечове на Пурейк.

В този дом беше имало промени. С благословията на Нимандър, заради неговата служба на Майка Тъма, всички поземлени владения бяха отстъпени на Майка Тъма и всички Тайст от тази родословна линия, с техните слуги, воини, скитащи монаси и учени, вече служеха на нея, приели името Андии, Чеда на Нощта.

Първият син на Тъмата, лорд Аномандър, на когото служеше Келарас, с най-голяма охота беше похвалил легиона Хуст и бе показал откритото си възхищение към дома Хустаин. Силите му първи се бяха притекли на помощ на южните Погранични мечове в Защитата на мините и Галар помнеше как бе видял лорд Аномандър да прекосява окървавеното бойно поле, за да говори с Торас Редоун, най-старшата, която бе поела командването на Пограничните мечове и която през следващите дни официално щеше да получи званието командир. Самото му идване бе израз на почит: лордът лесно можеше да призове Торас при себе си. Но вместо това сам той се беше пресегнал да стисне ръката ѝ, изумявайки с жеста си всички присъствали на сцената Погранични мечове.

В този ден воините, които скоро щяха да станат войниците на легиона Хуст, бяха спечелени за Андиите. И станаха Синове и Дъщери на Нощта.

Никой от тях не би могъл дори да си представи политическите разделения, до които щеше да доведе този съдбовен момент: раздора, който щеше да прекъсне връзките между легиона на Урусандер и този на Хуст. След месеци боеве рамо до рамо Галан Барас и другарите му Хустаини — с ужасяващите им оръжия — изведнъж вече не бяха добре дошли в редовете на Урусандер.