Ковачница на мрак

— Мисля си — каза след малко Андарист — за дара на баща ни към нас. Майка Тъма възнагради верността му с издигането на синовете му, а ти, Аномандър, бе издигнат най-високо сред нас.

— Какво искаш да кажеш?

— Би ли позволил на Силхас да оскверни гробницата на баща ни?

— Да я оскверня? — възкликна изумено Силхас. — Аз исках само да…

— Да счупиш печата — каза Андарист. — Как иначе би могло да се нарече?

— Мигът отмина — каза Аномандър. — Да не говорим повече за това. Братя, нямаме време. Нека ценим времето, както подобава. Кръвта ни е една и винаги ще е една, и това е най-големият дар на баща ни за нас — би ли възразил някой от вас на това?

— Не, разбира се — отвърна Силхас.

— И макар сега да съм издигнат до Първи син на Тъмата, не ще стоя сам. Виждам и двама ви с мен, редом до мен. Мир ще е нашето наследство — ще го постигнем заедно. Това, което трябва да се направи, не мога да го направя сам.

След дълго мълчание Силхас сякаш се отърси от мислите си и каза:

— Хиш Тула гледа с обич на теб, Аномандър. Ще види благородството в стремежа ти.

— Така се надявам, Силхас.

А Андарист каза:

— Макар да не я познавам така добре като вас двамата, тя е известна с непринудената си вежливост и известна… почтеност, и нито веднъж не съм чувал жлъчна дума за Хиш Тула, което само по себе си е забележително.

— Дали да се обърна към нея тогава? — попита Аномандър и погледна братята си един по един.

А те кимнаха.

Аномандър бе постъпил добре, като им напомни какво ги очаква, прецени Андарист. Предстоеше борба и в името на Майка Тъма щяха да се окажат в самия ѝ център. Не можеха да си позволят никакво разделение или вражда.

През клоните на дърветата от двете страни на пътя небето бе ясно, а слънцето блестеше като стопено злато по листата.

— Пътят напред сякаш не е видял дъжд, Андарист. Допускам, че строителите ти са много доволни от това.

Андарист кимна и каза:

— Казват, че азатанаите имат власт и над земята, и над небето.

— Тези земи са на Тайст — възрази Аномандър. — Земи на Пурейк. Не помня поканата ми да се е простирала чак до такова използване на магия. Макар че — добави с усмивка — май не мога изцяло да възразя на безоблачното небе.

— Ще пристигнем с пара, вдигаща се около нас — подхвърли Силхас със смях. — Като деца, родени от хаоса.

Завистта беше нежелано чувство и Спаро упорито се бореше да я надмогне, докато слугите — с тежкото конопено платно в ръце — бавно се отдръпваха от долницата на фургона, а зеблото се плъзна с лекота по повърхността на камъка за домашното огнище и каменоделците и дърводелците ахнаха удивено.

Големите основни камъни на новата къща бяха зад строителя Тайст и нямаше нужда да се обръща и да поглежда към тях, за да усети как величествеността им се смалява при разкриването на този азатанайски артефакт. Предназначен да заеме самия център на Голямата зала, камъкът на огнището щеше да пребивава там като съвършено изваяна гема сред купчина речен чакъл. Спаро се почувства принизен и не възрази, щом едрият мъж до него рече:

— Отдръпни работниците си, драги Спаро. В пренасянето на камъка ще пробудя магия.

Пот рукна по гърба на Спаро под грубата му туника и той изрева на работниците си:

— Оттеглете се на безопасно разстояние, всички!

Хората му бързо се заотдръпваха и той забеляза неспокойните погледи, които хвърляха към Висшия зидар азатанай.

— Няма от какво да се боите, драги Спаро.

— Земната магия е варварска — отвърна Спаро. — Никога не сме я харесвали.

Ново сумтене.

— И все пак вие, тайстите, прибягвате до даровете ѝ от време на време.

Беше съвсем вярно. Спаро погледна Висшия зидар и за пореден път присъствието на този мъж го връхлетя като прииждаща вълна, сякаш азатанайската мощ, побрана в него, заплашваше да изригне. И отново видя зверската свирепост на лицето му, което всеки миг сякаш бе готово да отприщи такова изригване.

— Храната става по-добра, когато избегнеш да накървавиш ръцете си в правенето ѝ.

— Значи не си ловец, тъй ли, Спаро? Не е ли това необичайно сред тайстите?

Спаро сви рамене и отвърна:

— Не толкова напоследък, след като повечето зверове са избити и никога няма да се върнат в земите ни. Дните ни на славен лов, изглежда, скоро ще свършат.

— Да се надяваме тогаз — избоботи зидарят, — че тайстите няма да се нахвърлят на последната плячка, която им е останала.

Спаро се намръщи.

— И що за плячка би могло да е това?

— Ами самите те, разбира се.

След тези думи азатанаят отметна овчето си наметало, пусна го да се смъкне на земята, остана по дебелия си опърпан кожен елек, с широкия колан с железните халки, чакащи да накачат по тях каменоделските сечива, и тръгна към фургона. Загледан с гняв в широкия гръб на чуждоземеца, Спаро премълча напиращите в устата му думи, макар вкусът им да се оказа неприятен за небцето. Азатанаят можеше да е майстор в извайването на камък и в кръвта му можеше да тече дивата и груба магия на земята, но тези дарби не бяха извинение да обижда.