Ковачница на мрак

Дъждът затихна. Изливащите се пелени се разпръснаха и слънчевата светлина отново проби. От листата все още се стичаше вода, капеше по намазаното ѝ с восък наметало като стари сълзи. Хиш Тула цъкна с език и смуши коня. Камъни влажно изскърцаха под копитата и тримата братя се извърнаха при звука.

Бяха яздили нагоре от южната пътека, без да обръщат внимание на пороя от небето, и тя заключи, че не са я видели, когато спряха пред криптата, слязоха и продължиха пеш до голия плинт, запечатал гробницата. Тялото на баща им, Нимандър, лежеше във вечен покой в тази крипта, в издълбания дънер на черно дърво. Бе умрял само преди две години и беше ясно, че тримата му синове все още не са приключили с помените за него.

Докато гледаше сцената, Хиш бе осъзнала интимността ѝ и сега ѝ се стори, че вижда в израженията им неодобрение — и може би смътна тревога. Вдигна облечената си в ръкавица ръка, след като се приближи до тях, и каза:

— Бях се подслонила от дъжда, братя, когато дойдохте. Простете ми за натрапването, не беше преднамерено.

Силхас Руин, комуто Хиш бе отдавала страстното си обожание в продължение на четири месеца преди няколко години, преди той да изгуби интерес, заговори първи.

— Лейди Хиш, знаехме, че имаме публика, но сенките под дървото скриваха от нас самоличността ви. Както казвате, било е случайност, но бъдете уверена, винаги сте добре дошла.

Старите ѝ любовници бяха неизменно учтиви, вероятно защото тя никога не се бореше да задържи когото и да било от тях. Сърцето, разбито така, нямаше никаква сила и още по-малко воля и тя само се отдръпваше настрани с вяла усмивка и насълзени очи. Подозираше, че в учтивостта им има съжаление.

— Благодаря ви — отвърна тя. — Мислех само да се представя, а сега ще продължа по пътя си и ще ви оставя на възпоминанието ви.

На това ѝ отвърна Аномандър:

— Лейди Хиш Тула, погрешно разбирате целта ни тук. Не ни е нужен гроб, за да възпоменем обичния ни баща. Не, всъщност това, което ни доведе тук, е любопитство.

— Любопитство — съгласи се Силхас Руин. — И решимост.

Хиш се намръщи.

— Благородни господа, боя се, че не разбирам.

Видя как Андарист извърна очи настрани, сякаш не искаше изобщо да се замесва в това. Знаеше, че не го прави от пренебрежение към нея, но пък и нямаше причина да я съжалява, тъй че вежливостта не го интересуваше особено.

Тези трима братя изпъкваха някак си, всеки сам за себе си, дори когато стояха заедно. Всички бяха високи на ръст и всеки притежаваше нещо едновременно магнетично и уязвимо. Можеха да привличат към себе си цели светове и при все това нито веднъж да не се поддадат на гордост или арогантност.

Белокожият, със зачервени очи Силхас Руин махна с дългопръстата си ръка към базалтовия плинт.

— По личната повеля на баща ни — каза той — думите, всечени на надгробния му камък, са скрити на другата страна, надолу. Бяха предназначени само за него, макар да няма очи, с които да ги види, нито ум му е останал, за да размисля над тях.

— Това е… необичайно.

Загорялото от слънце лице на Аномандър, с цвета на светло злато, се обърна към нея с усмивка.

— Лейди, нежността ви е все така затрогваща, въпреки годините между нас.

Хиш усети как очите ѝ се разшириха при тези думи, макар че, след като си помисли за миг, може би по-скоро заради нескритата обич в тона му. Срещна погледа му, но не видя в него и намек за ирония или жестокост. Аномандър беше първият мъж, когото бе взела за свой любовник. Бяха много млади тогава. Помнеше времена на смях, на нежност и колеблива несигурност. Защо беше свършило това? „О, да. Той замина на война.“

— Решили сме да откъртим този камък — каза Силхас.

При тези думи Андарист се обърна към брат си.

— Ти си решил, Силхас. Защото трябва да знаеш всичко. Но думите ще са азатанайски. За теб няма да означават нищо, и така трябва да бъде. Не са предназначени за нас и на захапката на очите ни ще отвърнат с жестоко проклятие.

Смехът на Силхас Руин беше тих.

— Във възрастта на суеверията си, Андарист. Разбираемо. — Приключил с брат си, той продължи: — Лейди Хиш, оттук препускаме към строежа на новата къща на Андарист. А там ни чака каменоделец от азатанаите, пристигнал с каменната плоча на огнището, поръчана от Аномандър като сватбен дар. — Махна отново с онова безгрижие, което тя помнеше отпреди години. — Това беше само едно малко отклонение, импулс всъщност. Може би ще откъртим камъка, може би не.

Импулсивността не беше поведение, което Хиш бе готова да свърже със Силхас Руин. Всъщност с когото и да е от тези братя. Ако баща им бе избрал да предаде тези думи на мрака, то беше в чест на жената, на която беше служил през целия си живот. Отново погледна Аномандър в очите.

— Отворите ли криптата, ще вдишате въздуха на мъртвец, и това е истина, не суеверие. Какво следва от това, проклятие или зло, ще го прозрат само пророците. — Подръпна юздите. — Моля, задръжте за миг и ми дайте време да напусна това гробище.

— До Карканас ли яздите? — попита Силхас.

— Да.