Ковачница на мрак

Очите на Урусандер бяха присвити и замислени.

— Бях предупреден да не очаквам нищо освен гадно и кисело отношение в компанията ти.

— Само когато рисувам, милорд. Само когато рисувам. Е, сега, ако благоволите, интересно ми е да чуя мислите ви за работата ми дотук.

— Мислите ми? Имам само една, Кадаспала. Нямах представа, че съм толкова прозрачен.

Кадаспала едва не изтърва бокала — само бързата намеса на един слуга го спаси.

Енесдия, дъщеря на лорд Джаен от дома Инис, стоеше намръщена пред посребреното огледало. За боята в роклята ѝ казваха, че идвала от кореноплоден зеленчук, който, щом се свари, правел тъмен и чист пурпур.

— Цветът на кръвта — каза тя. — По това ли са полудели всички в Карканас?

Шивачката в отражението до нея изглеждаше мрачна и пребледняла, почти безжизнена.

Седнал отляво на малко канапе, Крил от дома Дурав се покашля по начин твърде познат на Енесдия. Тя се извърна към него, повдигна вежди и рече:

— Е, и за какво ще спорим тази сутрин? За кройката на роклята? За дворцовия стил? Или косата ми те ужасява толкова? Между другото, харесва ми къса. Колкото по-къса, толкова по-добре. И защо, впрочем, ти трябва да недоволстваш за това? Сякаш не точно ти си беше пуснал косата дълга като конска опашка само за да се нагодиш към модата на деня. О, не знам защо изобщо те поканих.

Умерена изненада заигра по гладките черти на лицето му за много кратък миг, след което той кривна рамене.

— Просто си помислих, че е по-скоро цинобър, отколкото пурпур. Или очите ни се променят?

— Идиотски суеверия. Цинобър… добре.

— Жените на Бягащите псета го наричат Родено от огнището, нали?

— Защото не варят корена, глупако.

— О, бих казал, че името е по-многозначително от това.

— Нима? Нямаш ли къде да отидеш, Крил? Да обучаваш някой кон? Да наточиш някой меч?

— Каниш ме само за да можеш да ме отпратиш? — Младият мъж се надигна изящно. — Ако бях някоя чувствителна душа, можеше да се обидя. Впрочем, познавам тази игра — играли сме я през целия си живот, нали?

— Игра ли? Каква игра?

Той вече беше тръгнал към вратата, но спря и я изгледа през рамо. Имаше нещо тъжно в кривата му усмивка.

— Надявам се, че ще ме извиниш. Имам да наточа меч и да обучавам кон. Макар че, бих добавил, изглеждаш прелестно в тази рокля, Енесдия.

Докато си поемаше дъх и умът ѝ търсеше трескаво някакъв смислен отговор — който можеше дори да го дръпне обратно за нашийника, — той излезе.

Една от шивачките въздъхна и Енесдия я скастри:

— Престани, Ефала! Той е заложник в този дом и ще му се отдава най-високо уважение!

— Съжалявам, господарке — прошепна плахо Ефала. — Но той каза истината — изглеждате прелестно!

Енесдия погледна отново размътения си образ в огледалото и промълви:

— Но мислиш ли, че той ще я хареса?

Крил спря за миг в коридора пред вратата на Енесдия, достатъчно, за да чуе последните реплики между нея и слугинята ѝ. Тъжната му усмивка се стопи едва след като закрачи към главния коридор.

Беше деветнайсетгодишен и последните единайсет години беше прекарал тук, в дома на Джаен Инис, като заложник. Беше достатъчно голям, за да разбира стойността на традицията. При все че думата „заложник“ съдържаше отрицателен смисъл, затворен в представите за плен и за липса на лична свобода, практиката беше по-скоро размяна. Освен това бе обвързана с правила и забрани, гарантиращи правата на заложника. Неприкосновеността на личността му беше ненарушим, скъпоценен и основополагащ закон. Поради това Крил, роден в дома Дурав, се чувстваше точно толкова Инис, колкото Джаен, Кадаспала или дъщерята на Джаен.

А това беше… жалко. Приятелката му от детинство вече не беше момиче, а жена. И си бяха отишли детинските мисли, мечтите му да се преструва, че тя наистина му е сестра — макар вече да съзнаваше причините, смущавали тези мечти. За едно момче ролите на сестра, жена и майка можеха — ако човек е непредпазлив — толкова лесно да се слеят в замайваща мътилка от болезнен копнеж. Не беше разбирал какво бе искал от нея, но беше видял как приятелството им се бе променило и в тази промяна между тях бе израснала стена, непреодолима, неумолима и охранявана от строго благоприличие. Имало беше мигове на неловкост, когато той или Енесдия се бяха озовавали твърде близо един до друг само за да бъдат спрени от прясно изсечения камък, допирът до който причиняваше смущение и срам.

Сега се бореха да намерят местата си, местеха се неспокойно в усилие да открият полагащата се дистанция помежду им. Или навярно борбата беше само негова. Не можеше да е сигурен и в това виждаше доказателството колко са се променили нещата. Някога, докато тичаше до нея, я беше познавал добре. Сега се чудеше дали изобщо я познава.

Преди малко в стаята ѝ беше споменал за игрите, които играеха помежду си сега. Не като старите игри, защото тези не бяха, строго казано, споделени. Тези, новите, се придържаха към лични, интимни правила, самотни в оценката им, и не се печелеше нищо освен изчакване и безпокойство. Тя обаче бе заявила незнание за това. Не, „незнание“ беше неподходяща дума. Думата беше невинност.