Ковачница на мрак

— Може да тръгнем към Крепостта — продължи Рансепт, — но е много възможно да срещнем онази ездачка.

— Не, не искам. Намери ни друга пътека.

— Както желаете.

— Рансепт — попита Сукул, поразена от внезапна мисъл, — няма никакви други тайни храмове наоколо, нали?

— Нищо, което би могло да се нарече така, милейди.

Ефрейтор Рент потегли от Карканас в тъмна доба. Бяха го изпратили да отнесе заповедта на Хун Раал командирите на частта да се погрижат да не се предизвиква никакво насилие и да се избягва всякакъв сблъсък. Всички планове временно се отлагаха и Рент се беше успокоил, като чу това. Беше много притеснен от развоя на нещата. Призляваше му от ужас и чувство за вина дори от самата мисъл за проливане на благородна кръв.

Още по-зле ставаше, когато капитанът му се напиеше, разхлабеше юздите на кръвожадността си и започнеше да говори ужасни неща за благородниците и всички други, които не бяха от легиона. Това разпалено гърлено ръмжене заразяваше хората около него. Неведнъж Рент беше мислил дали да намери някой войник от Домашните мечове на лорд Аномандър и да издаде цялата кауза.

Но Урусандер заслужаваше по-добра съдба. Рент знаеше, че грозните неща са свързани с Хун Раал. И ако нямаше ирония в това, че човек от пропаднал благороден род сега бълваше злостна омраза против своите, то иронията беше мъртъв плевел в полето на душите, а кой щеше да е толкова глупав, че да го твърди?

В пиянството си Хун Раал издаваше по-дълбоки мотиви. В него имаше амбиция, за която лорд Урусандер не беше нищо повече от средство за постигане на целта. Капитанът можеше да настоява за възстановяване на справедливостта, станеше ли дума за легиона и всички, които служеха или бяха служили в него. Но зад тази благочестива страст надничаше още нещо и каквото и да беше то, ефрейтор Рент не можеше да му вярва.

В Карканас бяха настъпили промени. Жриците и жреците се трупаха в коридори и зали в дълбоката нощ, но като че ли нямаха нищо, което да си обменят, освен въпроси. Размяна без никаква стойност, щом не можеха да намерят отговор. Голямо усилие му беше струвало да се измъкне от Цитаделата, без да го забележат.

Калта, останала от прелялата река, бе зацапала улиците и стените на огрените от светлината на факли сгради, които подминаваше, като мръсна ругатня, изречена като дръзко богохулство. Притеснението му само се усили, докато прекосяваше града към моста, който щеше да го отведе на запад от реката. Знаеше, че вярата винаги е на ръба на криза, но като че ли това съдбовно идване на азатанаи и мрачните, смущаващи чудеса, които бяха последвали, бяха тласнали всичко отвъд ръба.

Хун Раал твърдеше, че сега, повече от всякога, бил подходящият момент за възкачването на лорд Урусандер. Щом той застанел до Майка Тъма, бунтовните елементи щели да бъдат подчинени със сила и всяка схизма, която застрашавала Вярата, щяла да бъде премахната. Позицията му изглеждаше противоречива, след като междувременно разпращаше ездачи до всички части със заповед да се въздържат. Някои пияници имаха навика да ръсят слюнката си в две посоки едновременно. Истината беше, че в Куралд Галайн цареше хаос и внезапното развихряне на кръвопролитие можеше да разбие цялото владение и Майка Тъма с него. Отгоре на всичко онова, което бе изглеждало сравнително праволинейно в очите на Рент, вече беше мъгляво и объркано, а един войнствен и пиян командир трудно можеше да се нарече вдъхновяващ. Единствено верността на Рент към Урусандер държеше здраво ръцете му на юздите и задника му на седлото.

Но дългата езда в нощта му предлагаше твърде много време за мислене. Рент нямаше никакви угризения за избиването на Отрекли се, защото изобщо не гледаше на тях като на тайсти. Бяха предали името с презряното си почитане на стари богове. Тайстите имаха нужда от единение във вярата, с Майка Тъма на Трона на Нощта. Отказът да се покорят на Майка Тъма отдавна бе лишил Отреклите се от закрилата ѝ, така че бяха заслужили всичко, което ги бе сполетяло. Съмняваше се, че някакъв древен оцапан с кал речен бог може да защити тези объркани глупаци. Лорд Урусандер разбираше необходимостта и щеше да направи каквото трябва, за да обедини тайстите и да прочисти владението.

Всъщност беше просто. Щяха да изловят Отреклите се и да ги избият. Щяха да прочистят последните дълбини на лесовете и да ги изкоренят, а труповете им щяха да хвърлят за храна на реката.

Но знатните бяха друга работа. Когато дойдеше времето обаче Рент щеше да прави каквото му заповядат. Беше войник в края на краищата, а войниците трябва понякога да оставят съвестта си настрана, когато необходимостта налага тежък избор. Освен това щом всичко свършеше, всякакво разкаяние можеше да бъде сдъвкано и изплюто.

Най-близките съюзници на Раал се придвижваха скрито през хълмовете Тула, отвъд Стария лес. Точно те бяха целта му. Хун Раал не разчиташе много на капитан Силан, но поне Естала и Рисп бяха там. Щом доставеше съобщението си, Рент щеше да обърне, да прехвърли отново река Дорсан Рил и след това да се отправи на север, за да намери други части.