Читаем Ковачница на мрак полностью

— Лесно е да се види. Тези, които са го погребали, са го носили насечен на късове.

Въображението ѝ заработи трескаво и тя побърза да затвори вътрешните си очи пред образа. Миризмата, която лъхна отпред, беше мръсна, не просто от още димящите купчини пепел, където бяха изгорели каруците, но също тъй от кръв и урина. Край пътя лежеше труп на кон. Животното беше пронизано в корема толкова жестоко, че стомах и вътрешности се бяха изсипали и се бяха омотали около задните му крака, сякаш се беше опитвало с ритници да се отскубне от тях. Сукул сякаш виждаше ужасната му смърт пред очите си и гледката раздираше от болка ума ѝ.

— Никога не съм харесвала войната — прошепна тя.

Рансепт, който ровеше в отломките, я чу и я погледна през рамо.

— Неприятна работа е, определено. Особено когато торбата е отворена.

— Каква торба?

— Вие. Аз. Торбите на кожата ни, които държат всичко вътре.

— Но ние сме нещо повече от това! — Думите ѝ прозвучаха по-рязко, отколкото ѝ се искаше. — Дори този кон е бил повече от това.

Той се изправи и избърса ръце.

— Милейди. Макар да не сте ме питали, чуйте от мен един съвет. През повечето време — в най-добрите времена всъщност — е хубаво човек да мисли така. Ние сме нещо повече от торба, пълна с кръв, органи и кокали и каквото е още там. Много повече, и същото е вярно и за всяко животно, като този благороден кон, и дори за Рибс. Но после идва време — като това, — когато човек не може да си позволи да мисли така. Когато това, което гледате сега, е само една разпрана торба, от която е изсипано всичко. Онова, което е било „повече“ вътре в нас, си е отишло — отишло си е от този кон и си е отишло и от труповете под тези камъни. Не става въпрос за това какво сме имали…

— Да — прекъсна го тя. — А за това, което сме изгубили!

Той сякаш потръпна, а после кимна.

Призля ѝ. Разбираше какво иска да ѝ каже Рансепт, но не ѝ харесваше. Да гледаш на хората и животните като на торби от кожа правеше разпарянето на тези торби много по-лесно. Ако никой не виждаше загубата, те оставаха без стойност. В такъв свят дори самият живот нямаше никаква цена. Тя отново погледна Рансепт. Той стоеше на средата на пътя, срещу каменните гробове, но се беше загледал напред, към завоя. Рибс клечеше в краката му. Имаше нещо безнадеждно в гледката и тя усети, че е на ръба да заплаче.

— Има ли по-малък гроб? — попита. Нямаше да погледне сама по-внимателно тези гробове. Не искаше очите ѝ да видят поредната горчива истина.

Рансепт поклати глава.

— Момчето е избягало, поне в началото. Нашите хора са точно напред, между другото. Опитват се да заобиколят калните низини, но това не може да стане на кон. Мисля, че момчето е било гонено и е подкарало коня си извън пътя.

— И? — Тя отиде при него.

— Под низината има езеро — каза той. — Езеро от кал. Дълбоко. Конят сигурно е потънал. Може и момчето да е потънало с него.

— Видяха ли ни вече?

— Не.

— Да се отдръпнем тогава.

Той я погледна намръщено, но ѝ кимна да отидат зад скалата.

— За какво мислите, милейди?

— Когато онзи ездач стигне в Крепост Тула, дори кастеланът няма да е там. Знае ли някой къде сме?

— Ездачка. В мое отсъствие командва сержант Бруут. Ще зяпа и ще мига и накрая тя ще реши, че е тъп като пън.

— А после?

— После ще си тръгне и ще се върне при отряда си. Свършила си е работата и с това е прехвърлила отговорността на Бруут.

— Трябва да разберем дали Орфантал е жив.

— Момчето трябваше да е заложник, нали, милейди?

— Да, в самата Цитадела.

— И е пратено само с няколко пазачи за ескорт?

— Да. — Помълча, после добави: — Сигурно е имало причини за това.

Рансепт извърна очи и вдиша през устата, както винаги, и този път грозното му лице ѝ се стори някак по-нежно, почти мило. „В онзи храм, в образа в ума ми, можех да го направя красив.“ Съжали, че не го беше направила. Че не го беше пресътворила.

— Кастелан, не могат ли да те изцерят? Носа ти, искам да кажа.

Той я погледна.

— Най-добре да го счупя съвсем.

— Защо не опиташ?

— Чупили ли сте си носа някога, милейди?

— Не.

Той сви рамене и отново извърна очи.

— Опитвал съм. Шест пъти.

Тя осъзна, че вниманието му е приковано в каменните грамади, а не гледа натам просто случайно. Понечи да го попита защо, но той изведнъж закрачи към набързо вдигнатото гробище и се спусна в крайпътния изкоп. Рибс отиде при него и клекна, подвил опашка и с клепнали уши. Сукул се приближи.

— Какво има, Рансепт? Какво намери?

— Какво съм намерил ли? Нищо, милейди. — Но оглеждаше гробовете. — Когато дойдоха, ми заповядахте да накарам готвача да приготви храна за четири дни, за седем души.

Тя погледна грамадите.

— Ако под всяка има по едно тяло…

— Се е спасил още някой — довърши той.

— Тогава къде е отишъл?

— Милейди, това е нещо, на което може да отговори Рибс. Но не сме подготвени за повече нощи навън. Тъй че ето какво предлагам.

— Казвай.

— Пращаме го сам, милейди.

— За да направи какво?

— Каквото трябва да направи.

— Ти каза, че… той е само едно куче!

Рансепт сви рамене.

— Така предполагам, милейди.

Сукул вдигна ръце.

— О, добре. Каквото кажеш. Той е твоето куче в края на краищата.

Перейти на страницу:

Все книги серии Трилогия за Карканас

Ковачница на мрак
Ковачница на мрак

Векът на Мрака е и владението, наречено Куралд Галайн — отечество на Тайст Андий и управлявано от Майка Тъма от цитаделата ѝ в Карканас. Сега то е под заплаха. Великият воин герой на простолюдието, Вата Урусандер, е подкрепен от своите следовници да вземе ръката на Майка Тъма, но нейният Консорт, лорд Драконъс, стои на пътя на тази амбиция. Докато неизбежният сблъсък между тези две съперничещи си сили разкъсва земята с трусове и слуховете за гражданска война кипват и се разнасят, една древна сила изниква от морета, смятани доскоро за отдавна мъртви. Никой не може да си представи истинската ѝ цел, нито да проумее потенциала ѝ. А сред този като че ли неизбежен пожар стоят Първите синове на Тъмата — Аномандър, Андарист и Силхас Руин от крепостта Пурейк — и им предстои да пресътворят света. Тук започва първото епично сказание на Стивън Ериксън за горчиви фамилни съперничества, за ревност и измяна, за дива магия и неудържима сила… и за изковаването на един меч.

Стивен Эриксон , Стивън Ериксън

Фэнтези

Похожие книги

Неудержимый. Книга XXIII
Неудержимый. Книга XXIII

🔥 Первая книга "Неудержимый" по ссылке -https://author.today/reader/265754Несколько часов назад я был одним из лучших убийц на планете. Мой рейтинг среди коллег был на недосягаемом для простых смертных уровне, а силы практически безграничны. Мировая элита стояла в очереди за моими услугами и замирала в страхе, когда я брал чужой заказ. Они правильно делали, ведь в этом заказе мог оказаться любой из них.Чёрт! Поверить не могу, что я так нелепо сдох! Что же случилось? В моей памяти не нашлось ничего, что могло бы объяснить мою смерть. Благо, судьба подарила мне второй шанс в теле юного барона. Я должен снова получить свою силу и вернуться назад! Вот только есть одна небольшая проблемка… Как это сделать? Если я самый слабый ученик в интернате для одарённых детей?!

Андрей Боярский

Приключения / Самиздат, сетевая литература / Попаданцы / Фэнтези
Сердце дракона. Том 10
Сердце дракона. Том 10

Он пережил войну за трон родного государства. Он сражался с монстрами и врагами, от одного имени которых дрожали души целых поколений. Он прошел сквозь Море Песка, отыскал мифический город и стал свидетелем разрушения осколков древней цивилизации. Теперь же путь привел его в Даанатан, столицу Империи, в обитель сильнейших воинов. Здесь он ищет знания. Он ищет силу. Он ищет Страну Бессмертных.Ведь все это ради цели. Цели, достойной того, чтобы тысячи лет о ней пели барды, и веками слагали истории за вечерним костром. И чтобы достигнуть этой цели, он пойдет хоть против целого мира.Даже если против него выступит армия – его меч не дрогнет. Даже если император отправит легионы – его шаг не замедлится. Даже если демоны и боги, герои и враги, объединятся против него, то не согнут его железной воли.Его зовут Хаджар и он идет следом за зовом его драконьего сердца.

Кирилл Сергеевич Клеванский

Фантастика / Героическая фантастика / Фэнтези / Самиздат, сетевая литература / Боевая фантастика