Ковачница на мрак

Това бе цивилизацията на азатанаи, безнадеждна и окаяна. В своето изтощение терзаеше душата, а най-ужасното за Аратан бе, че някои от тези къщи все още бяха обитавани. Виждаше здрави врати, затворени и залостени, и тъмното мъждукане на свещи, процеждащо се през кепенците. Виждаше фигури, застанали в сенки под портици от огромни гранитни камъни, толкова съвършено изсечени, че не беше нужен никакъв хоросан, и усещаше неумолимия натиск на чужди очи върху себе си и спътниците си, докато бавно минаваха през селището.

Въображението му тръпнеше в страх от отровата, поразила това място, от всичките отхвърляния — отказа от всякакви безсмислени притежания, безразличието към обраслите с бурени дворове и рухналите купчини изгоряло дърво от някогашни сгради. Това не беше неговият свят и да го вдишва, да го гледа и да попива в себе си всяка подробност нашепваше за лудост.

Безжизнената дневна светлина погасваше. Лорд Драконъс ги водеше през срутени пролуки в стените, пряко през средата на селището. Конете вървяха уморени сякаш от скръб и дори мухите едва пълзяха по прашната шия на Бесра.

Когато баща му спря пред една внушителна сграда от камък и дърво, Аратан изпита трепет в душата си. Издигаше се някак по-самотна от всички останали, а сивият камък на гранитната ѝ фасада беше изваян в безкрайни безсмислени шарки от нещо като кръгове или пръстени. Отрязаните краища на дървените мертеци, оформящи редица над ниската широка рамка на вратата и продължаващи до самите краища на предната стена, бяха резбовани в подобни фигури, като отпечатъци, оставени от дъждовни капки по кал. Три ниски стени се протягаха към зданието, всичките като че ли рухнали или срутени. Въздухът около сградата бе някак мъртъв и студен.

— А човек си въобразява, че мислите са си негови — каза Драконъс и се извърна, за да погледне незаконния си син.

Аратан примига.

Сержант Раскан зад него прошепна нещо като молитва и се покашля.

— Милорд, тази магия ли поразява умовете ни тогава?

— Светът около теб говори на твоя език — отвърна Драконъс. — Не може и да прави друго. Всичко, което виждаш, носи баграта на твоите думи. — Замълча, а след това изсумтя. — Обзалагам се, че никой от вас не забеляза цветята сред бурените или танца на бързолетите над стария извор. Или как небето, макар и само за миг, беше като най-чист порцелан.

Аратан нямаше желание да се обърне и да погледне към Ферен, спряла до Ринт. Гледаше баща си и се мъчеше да проумее смисъла на думите му.

— Ние сме поканени — отрони той.

— Да, Аратан. Започваш да разбираш проклятието на азатанаи.

— Джелеките не нападат повече тук.

Драконъс сви рамене.

— Виждаш ли нещо ценно?

На прага на странната изваяна на шарки къща вече стоеше фигура. Не висока, но тънка и доколкото Аратан можеше да различи, облечена оскъдно… и това облекло като че ли не беше нищо повече от дрипи, съшити от кожите на малки животни. Изведнъж гледката му се стори съвършена — съвършено изваяна, и нищо в нея не беше случайно. „Нищо никога не е случайно.“

Ринт проговори и гласът му прозвуча непохватен и груб сред неочаквано и деликатно съвършенство.

— Вдигаме ли лагер тук, лорд Драконъс? Споменахте за извор, а имаме нужда от вода.

Драконъс кимна.

— Конете ще ви го намерят, но ще лагеруваме извън селото, на хълма при кръстопътя напред.

Слезе от коня си.

Аратан го последва, като се мъчеше да не затрепери и да не се задъха. Въпреки цялото съвършенство наоколо въздухът, обкръжил изваяната къща, като че ли не можеше да изпълни дробовете му.

Драконъс го изгледа и каза:

— Ела до мен, Аратан, ако искаш да останеш.

Ринт и Ферен се бяха отдалечили. Раскан бързо събираше юздите на другите коне и движенията му бяха странно припрени, като в паника.

Щом се доближи до баща си, Аратан усети, че отново може да изпълни гърдите си със сладкия, благословен въздух. Погледът му отново се върна на фигурата на входа.

— Кой е той и как може да живее в… в това?

— Азатанай, разбира се — отвърна Драконъс и въздъхна. — Знам, името е безсмислено. Не, нещо повече: то е подвеждащо.

След като явно не се канеше да обясни, Аратан го попита:

— Богове ли са те?

— Ако са — отвърна баща му след миг размисъл, — значи са богове в очакване.

— Очакване на какво?

— На богомолци. Но това обърква някои неща, струва ми се. Вярата сътворява, Аратан. Така са те учили. Богът не може да съществува, докато не е обожествен, докато не му се придаде форма, индивидуалност. Изковава се в огъня на вярата. Така твърдят най-добрите ни философи тайст. Но мисля, че не е толкова просто. Богът може наистина да съществува преди да е дошъл и първият му поклонник, но не се нарича бог. Просто живее, от и за себе си. Далече на юг, Аратан, има диви коне и те са свободни от раждането до смъртта си. Никога не захапват желязна юздечка, нито усещат властта на юзди, на колене или пети и в тази свобода ни веднъж в живота си не свеждат глава от страх пред нас.

Аратан помисли над това, но не намери думи да отвърне.

Баща му продължи: