Ковачница на мрак

Обърна се и тръгна обратно към къщата си, а сферата го последва, отнасяйки със себе си жестокия студ и напразната закана за смърт.

На средата Старец спря и погледна през рамо назад.

— А, Драконъс, за малко да забравя. Има новина.

— Каква новина?

— Върховният крал е построил кораб.

Аратан усети внезапен натиск, който идваше от баща му, невидима сила, която го тласна назад — една стъпка, после друга. Задави се, започна да се свива…

И една ръка го придърпа.

— Съжалявам — каза Драконъс. — Не внимавах.

Прегънат на две, Аратан кимна, приемайки извинението на баща си. Старец бе изчезнал в странната си къща, отнесъл със себе си светлината.

— Никога не ме е бивало с неприятните новини — каза Драконъс.

Ноздрите на конете бързо намериха извора и Ринт се наведе от седлото, за да огледа ограденото с камъни езерце. Както беше предсказал Драконъс, над кротките води прелитаха бързолети, а сега и прилепи. До него Ферен изсумтя и попита:

— Как си обясняваш това?

Насред вира се издигаше статуя. Огромна, затънала до бедрата фигура, грубо изсечена от серпентин, сякаш напук на качеството на този камък, защото бе добре известно, че серпентинът понася добре най-фино оглаждане — не че Ринт беше виждал някога монолит с такава чудовищна големина, по-познати му бяха малките фигури за игра и украшения. Тъй или иначе, изглеждаше рожба на много несръчно усилие. Торсът и всички крайници бяха изкривени и камъкът сякаш крещеше от болка. Мръсна пяна и изсъхнали водорасли бяха полепнали по бедрата на статуята, свидетелство за бавното спадане на извора. Лицето, извито нагоре над дебелия груб врат, поднасяше на небесата гримасата си и само това лице носеше признаци за умела ръка. Ринт го зяпна омагьосан.

Раскан подмина двамата Погранични мечове, повел конете към грубо облицования с каменни плочи вир.

Ферен се смъкна от седлото с въздишка и пусна юздите, за да може конят ѝ да отиде при другите животни.

— Мисля, че трябва да е Тел Акаи — най-сетне отрони Ринт.

— Разбира се, че е Тел Акаи — сопна се Ферен. — Цялата тази болка.

Държеше три меха. Наведе се и започна да ги пълни.

Почувствал се глупаво, Ринт откъсна погледа си от изтерзаното лице на великана и слезе от коня. Взе още няколко меха, провиснали от седлото, и отиде при нея.

— Исках да кажа — продължи Ферен, — защо са вдигнали статуя насред водоизточник? Дори не е на пиедестал или нещо подобно.

— Освен ако не е потънал в калта.

— И какви паметници строиш върху кал, братко?

Водата беше хладна и бистра. Зад скалната издатина езерото като че ли пропадаше в незнайни дълбини, но Ринт подозираше, че това е само илюзия от гаснещата дневна светлина.

— Нямам ѝ вяра на магията — каза той. — А това село вони на магия.

Раскан изсумтя.

— И аз, Ринт. Направо настръхвам от нея. Ако това ни чака отсам Пустошта Барет, не е за чудене, че рядко посещаваме тези земи. И хората, които избират живот като този.

Ферен се изправи и се обърна.

— Идва някой.

Ринт помисли да се изплюе във водата от яд, но се сдържа. Раскан сигурно съжаляваше за думите си, защото идващият към тях азатанай явно го беше чул. Наведен над извора, Ринт се извърна да го види.

Беше жена на средна възраст, дебела, но не и прекомерно. Все пак беше провиснала отвсякъде, а тлъстината, натежала над колана на кръста ѝ, беше избутала напред кожената риза и висеше оголена, с кожата бяла като сняг и нашарена на черти от изпъване. Трябваше да е била много по-дебела преди, реши той.

Жената спря навъсена на няколко крачки от тях.

— Не ме знаете — проговори на езика на тайстите, хрипливо и глухо.

Ферен се покашля.

— Простете ни, азатанаи. Не.

— Бягащите псета ме знаят. Сред тях съм в зимни нощи. Виждат ме в огньовете, които палят. Почитат ме и виждам почитта в очите им, в отразените в тях пламъци.

— Значи си пътувала дълго, за да дойдеш тук — каза Ринт.

Лицето се отпусна и жената вдигна рамене.

— Бих избрала красива външност. Но те ме тъпчат с храна до изнемога. — При тези думи посегна към корема си, вкара ръката си вътре и Ринт с ужас осъзна, че онова, което беше взел за черти от изпъване на кожата, са всъщност белези… не, вече рани, една от които се разтвори, щом жената натика ръката си вътре. Когато я извади, лъскава от кръв и слуз, държеше закръглена глинена фигурка. Хвърли я в краката на Ферен и тя неволно отстъпи назад.

Ринт зяпна. Раната се затваряше, кръвта закапа от кожата водниста като дъжд, а коремът отново стана алабастровобял.

Ферен гледаше глинената фигурка. След миг се наведе и я вдигна.

Беше статуетка на жена, с едва оформена топчица за глава над огромни гърди и кръгъл корем. Краката бяха притиснати под прекомерно изпъкнала вулва.

— Подклаждат огъня — каза жената. — И аз дебелея.

Раскан беше онемял и пребледнял. Стоеше застинал като човек, който иска да побегне. Жената се приближи към него.

— Плаша ли те? Не искаш ли да усетиш тежестта ми върху теб? Влагата на моя дар?

Раскан потрепери.