Ковачница на мрак

Раскан тръгна отново нагоре, но този път бавно, отпуснато. След като го погледа, Аратан понечи да го последва, но краката му отказваха да се движат. Тя беше там горе и носеше детето му. Момиче беше създадено, от него и нея. В зноя и влагата, в жаждата и нуждата, беше създадено дете. Тази мисъл го ужаси.

Успя да направи стъпка, после друга, макар изведнъж да му се стори, че това е най-трудното изкачване в живота му. Чувствата бушуваха в него хаотични и объркани, докато всички се сляха в плътен, оглушителен грохот. Усети как този звук се отнесе нанякъде и остави след себе си само трепетна тишина, твърде грохнала за надежда и изтощена за очакване. Остана само вкусът на ужаса, който бе изпитал преди малко, вече притъпен и кисел.

Бяха направили дете, но Ферен нямаше повече никаква нужда от Аратан. Вече имаше всичко, което бе искала от него. Давайки ѝ само едно, той беше мислил, че е редно да ѝ даде всичко, всичко от себе си. Глупавите винаги са твърде щедри — беше чувал Сагандер да казва това много често, докато тикаше свитъци и ръкописи в един сандък, който после заключи. Личните му писания, върхът на живота му като учен. Заключени, за да не ги види никой. Аратан вече разбираше това. „Което е отдадено безплатно, се връща наранено. Цената не винаги е споделена и нечии ръце са по-груби от други.

Татко, това ти каза Старец, като предупреждение.

Не мисля, че го слушаше.“

Ферен опипа раната на бузата си. Ринт беше издърпал от нея един чиреп и бе зашил разкъсаното със сухо черво. Кучката се беше изсмяла и този смях дращеше в черепа ѝ, остър като нокти. Умът ѝ сякаш беше пълен с кръв, все едно раната продължаваше да кърви, но вече само навътре, в несекващ поток.

Ринт клечеше и разпалваше огъня, но ръцете му трепереха.

Вещицата само бе потвърдила онова, което им беше казал трупът в гробната могила: беше засята. Дете пускаше корени в корема ѝ. Но усещането бе за нещо чуждо, чудовищно и караше духа ѝ да се свива от страх. Акушерките бяха ясни за това: „Любов трябва да загърне утробата.“ Любов, която да оформи опазващ калъф. Без любов детската душа изсъхва, а толкова искаше да обича това създание.

Семето ѝ беше дадено в невинност. Жаждата за него бе само нейна, кътана като съкровище, ковчеже, което искаше да се запълни до преливане. И сякаш нощ след нощ беше хвърляла с шепи вътре скъпоценните дарове на момчето, само за да намери това ковчеже зейнало празно на заранта. Илюзия, осъзнаваше тя сега. Беше издута до пръсване от богатство и това усещане за пълно изтощение беше само по нейна вина, не негова.

Спомни си как беше гледала бременни жени в селата на Пограничните мечове, не много отдавна, и беше виждала в тях преситеното удовлетворение, което презрително бе наричала понякога „самодоволство“. Беше се държала глупаво, забравила бързо за времето, когато самата тя бе изпитвала същото, горда и ненаситна… но такива спомени носеха спазми на болка и скръб. Нищо чудно, че бе отхвърлила всичко, което и тя бе познавала, оставяйки само презрение и злост.

Но сега единственото, което можеше да почувства, беше момиченцето, свито като юмрук вътре в нея. „Необичаен цвят на кръвта!“ Момчето не беше кое да е момче. Беше синът на Драконъс, а вещицата знаеше нещо — някаква тайна, погребана истина. Неизвестната майка не беше неизвестна за нея или поне така вярваше Ринт.

Раната на лицето на Ферен щипеше като облизана от пламъци. Пулсираше, крещеше от болка на средата на бузата ѝ. Беше откъснала красотата ѝ — доколкото я имаше, а тя никога не я беше смятала за нещо, заслужаващо възхищение или завист — и сега се чувстваше белязана като с дамга на крадец. „Тя открадна семето на син на лорд — вижте я! Не може да се скрие истината за това!“

Искаше да обича детето, което растеше вътре в нея: този първи дар на закрила, поднасян от всички майки. И ако ужасът на раждането бе колкото заради собствената болка, толкова и заради отказа от тази закрила, тя беше ветеран и в двете и нищо от онова, което я чакаше, не ѝ беше непознато. Нямаше причина да се страхува. Всяко желание бе утолено, на всяка молитва бе отвърнато в съвършения благослов на бялата струя.

Момиче, прокълнато в зачатието, и щом Ферен си представеше как се взира в лицето на новороденото, виждаше собственото си лице с разкъсаната и кървяща буза, с очите, познаващи само омраза.

Терзаещите мисли се разпръснаха, когато Раскан изникна пред очите ѝ и тя видя какво са му причинили. Изглеждаше състарен много над годините си, движенията му бяха отсечени и трескави като на старец с чупливи кости, докато изкрета до огъня и седна. Изглеждаше не само потресен. Изглеждаше болен и Ферен се зачуди дали жестоката магия на вещицата не му е отнела нещо повече от душевния мир.

Ринт бъркаше котлето със супата. Не вдигна очи, когато заговори, и думите му прозвучаха дрезгаво.

— Всяка вещица има студени ръце. Допирът отшумява, сержант.

— Тя е азатанаи — отвърна сержантът, отхвърляйки с това всичко, което му предлагаше Ринт.