Ковачница на мрак

Раскан вярваше, че Олар Етил е майката на Аратан, но той самият знаеше, че не е тя. Нямаше основания за увереността си. Въпреки това не се съмняваше. Вещицата по-скоро му напомняше за Малис, когато тя беше по-млада и по-дебела — в дните, когато момиченцето бе проходило и обикаляше навсякъде, усмихната и пееща, тъй като все още не знаеше смисъла на името, което ѝ бяха дали. Нещо в лицата им, младото и старото, сякаш беше еднакво.

Чу стъпки, изви глава и видя, че баща му е застанал над него.

След малко Драконъс се наведе. Държеше глинена фигурка — изделие, което сякаш крещеше за любовна страст и излъчваше чувственост, която му се стори гротескна. Поредният дар на вещицата.

— За тебе е — каза Драконъс.

Искаше му се да я откаже, но се надигна и я взе от ръцете на баща си.

— Скоро ще съмне — продължи Драконъс. — Днес връщам Ринт, Ферен и Раскан.

— Връщаш ги?

— Продължаваме двамата с теб, Аратан.

— Оставяме ги?

— Не са нужни повече.

„А някъде напред ще оставиш и мен. Вече няма да съм нужен.“

— Татко — промълви той, стиснал фигурката в ръцете си. — Не я наранявай.

— Кого?

— Ферен — прошепна той. „И детето, което тя носи. Моето дете.“

Видя как баща му се намръщи и лицето му бавно помръкна. Не беше толкова тъмно, че да не се видят тези неща.

— Не бъди глупав, Аратан.

— Просто ги остави на мира, моля те.

— Разбира се, че това ще направя — измърмори Драконъс и бързо се изправи. — Лягай да поспиш, ако можеш. Днес ни чака дълга езда.

Аратан се отпусна отново върху твърдата земя. Държеше фигурката като бебе до гърдите си. Беше се показал равен на баща си. Беше поставил искане, макар и да прозвуча като молба. Истинският син знае как да начертае линии в пясъка и да поиска каквото реши за себе си, за живота си и за всичко, което смята за важно в него. Това означава да пораснеш. Места, за които да настоиш, неща, които да са твои и да ги защитиш. Идва време за сблъсък, защото пространството изобщо не е достатъчно голямо и за двамата, и за баща, и за син. Има бутане и има дърпане, и удобството си отива, ако изобщо е съществувало. Но някой ден може би ще се върне. Ако бащата го позволи. Ако синът го поиска. Ако никой от двамата не се бои от другия.

Аратан се зачуди дали изобщо някога ще спре да се бои от баща си. А после, загледан във въртопа от звезди, гаснещи в избледняващото небе, се зачуди дали ще дойде време, когато баща му ще започне да се страхува от него.

Стори му се, че вещицата зашепна в ума му.

„За огъня, момче. Когато любовта ти стане твърде много. Твърде много за понасяне.

За огъня.“

Гладките извивки на фигурката топлеха ръцете му с обещание за зной.

Когато затвори очи, кошмарът се върна и този път той видя жена на дъното на езерцето, бъркаше в корема си и вадеше бебета, едно след друго. Късаше със зъби въжетата и избутваше бебетата от себе си. Те се мятаха във водата и се давеха.

Около извора се бяха струпали жени, пресягаха се и взимаха отпуснатите безжизнени телца. Тикаха тези телца в коремите си и после си тръгваха.

Но една жена остана и водата пред нея беше бистра — никакви трупчета не се виждаха. Той се взря в нея и чу, че пее с тих глас. Не можеше да чуе думите, само късащата сърцето тъга в тях. Когато тя се обърна и тръгна, той знаеше, че е към морето. Отиваше си и никога нямаше да се върне тук, тъй че не видя как последното момче се надигна, мятащо се все още сред ледените късове, и как се пресегна за ръката, която я нямаше там.

А на един камък, надвиснал над всичко това, седеше баща му. Режеше въжета. В удобни дължини, предположи Аратан.

Раскан се събуди късно сутринта, щом слънчевата светлина прониза мозъка му като нащърбени копия. Изруга се за слабостта си и бавно се надигна.

Двамата Погранични мечове лежаха проснати в сянката на дърветата. Зад тях стояха конете, все още вързани, но някои липсваха. Зачуди се защо, но от вътрешностите му се надигна ужасна жажда и той отчаяно се огледа за мях с вода. Някой беше оставил един наблизо и Раскан го придърпа.

Докато пиеше, може би твърде жадно, Ринт се надигна и го погледна.

— Останала е малко закуска — каза Пограничният меч.

Раскан пусна меха.

— Къде са отишли?

Ринт сви рамене.

„Засрамих господаря си.“

— Къде са отишли? — повтори той настойчиво и се надигна бавно. Болката в главата му се удвои и той изохка, усетил как червата му завират.

— Какво пих снощи?

— Медовина — отвърна Ринт. — Три бутилки.

Ферен стана и заизтупва стръкове трева и сухи листа от дрехите си.

— Връщаме се, сержант. Те тръгнаха без нас. Лордът така заповяда.

След дълго мълчание Раскан осъзна, че я е зяпнал глупаво. Стори му се малко понаедряла, но едва ли беше възможно. Може би винаги си е била такава. Опита се да си спомни, но усилието се оказа непосилно.

— Нещо се промени — каза му Ринт. — Не знаем какво е. Нас ни освободи и заповядва да се върнеш в дома Дракони. Това е всичко, което знаем, сержант. Повечето път обратно като че ли е разумно да пътуваме заедно, тъй че изчакахме.