Ковачница на мрак

Преди месеци в селата на Пограничните мечове бяха дошли агенти на Урусандер. Бяха изложили каузата си — това, че Майка Тъма се нуждае от съпруг, а не консорт, и че очевидният избор за такъв съпруг е Вата Урусандер, командир на легиона. Тези агенти не бяха спечелили много терен сред Пограничните мечове. Каузата им предвещаваше конфликт, а Пограничните мечове бяха загубили жаждата си за война. Онези настървени глупаци си бяха отишли разочаровани.

Ринт знаеше, че мнението му се зачита на разхлабения съвет на хората му, и се закле, че следващия път, когато дойде такъв агент, ще му даде подкрепата си. Драконъс трябваше да се маха. Още по-добре: някой трябваше да го убие и така да сложи край на опасното му издигане на власт.

Беше видял достатъчно в това пътуване, за да направи избора си и да застане на страната на Урусандер. Хун Раал и другарите му не бяха толкова заслепени от лична амбиция, колкото Ринт и приятелите му бяха вярвали. „Не, следващия път ще е различно.“

Когато Драконъс обяви, че договорът е приключил, при това удовлетворително за лорда, Ринт едва бе прикрил облекчението си. Вече можеше да отведе Ферен от всичко това: от жестоките искания на лорда и жалките потребности на сина. Щяха да придружат Раскан чак до Ейбара Делак, защото човекът го заслужаваше — едва ли беше виновен, че служи на звяр.

Вече можеха да напуснат земите на азатанаите.

Подкара по-бързо, за да догони сестра си, но откри, че страховете му са били безпочвени, и още по-хубавото: тя имаше добра компания.

— Не винаги съм жестока.

Раскан се обърна рязко, щом чу думите. Седлото се хлъзна от ръцете му и той залитна назад.

— Не. Махай се.

Но Олар Етил се приближи.

— Огънят ти е нездравословен — рече тя. — Позволи ми да го потуша. Да те изцеря.

— Моля те…

Но тя прие отказа за покана. Пресегна се, докато Раскан се смъкваше на колене, и взе главата му в ръцете си.

— Отровите на страстта са най-убийствени от всичко. Мога да те изцеря и да сложа край на мъчението ти. — Помълча, после добави: — Ще ми достави удоволствие да го направя. Наслада, каквато не можеш да си въобразиш. Ти си мъж, тъй че не можеш да знаеш какво е да си заситена — не и в онези няколко учестени дъха след облекчаването, единственото, което можеш да познаеш — а набъбващото блаженство на жена, — о, да, портален сержант Раскан, това търся аз и това ти предлагам.

Ръцете, притиснали главата му, бяха хладни и меки, пълни и поддаващи, докато сякаш се сливаха с кожата и след това — с костите на лицето му, пръстите пронизваха слепоочията му. Зноят на мислите му изчезна от допира им.

— Отвори си очите — каза тя.

Той се подчини и видя само оголения ѝ корем. Изпълваше гледката му.

— Откъдето дойде, Раскан.

Взря се в белезите и искаше да извърне главата си, но тя го държеше здраво. Пресегна се да отмести ръцете ѝ, но напипа само китките ѝ — останалото се беше вляло в него, сляло се беше с костите. В ужас усети как върховете на пръстите му проследиха гладка пътека от кожата на китките ѝ до лицето му.

Тя го придърпа още по-плътно до корема си.

— Преклонението е странно нещо — заговори Олар Етил. — Търси… засищане. Прозрението е нищо без него. Докато ти си осъществен, аз съм изпълнена. Докато ти ликуваш в поражение, аз ликувам в твоя дар. Не са ти нужни други богове освен тази богиня. Аз съм богинята ти сега, Раскан, и те каня вътре.

Искаше да извика, но никакъв звук не излезе от гърлото му.

Тя притисна отново лицето му до корема си и той усети как един от белезите се разтвори, започна да се уширява. Кръв зацапа страните му, процеди се през устните му. Задавен, той се опита да си поеме дъх, но дробовете му се изпълниха с течност.

Усети как натика главата му в корема си, а след това краищата на раната се стегнаха около шията му. Тялото му се мяташе, но силата ѝ над него беше неумолима, докато раната се затваряше и режеше през врата му.

Съпротивата му затихна. Той се отпусна в хватката ѝ и по гърдите му потече кръв.

След миг, с хлип, който по-скоро усети, отколкото чу, тялото му се смъкна. Но той остана, заслепен и погълнат от плът. И в сетните си мигове докосна засищането и го позна. Благословията на богиня, а с нея — радост, която изпълни съществото му.

Олар Етил избърса окървавените си длани в изпънатия си корем, а след това прекрачи обезглавения труп, рухнал в краката ѝ.

Отиде до най-близкото дърво и се изкатери между клоните му. Странният черен лишей, който ги бе загърнал, се сбра около нея и започна да расте, отзовавайки се на силата, която заизлиза в тихо мърморене от пълните ѝ кървави устни. Вече скрита добре, тя зачака да се върнат приятелите на мъртвия. Искаше отново да види бременната жена и онази сладка рана на бузата ѝ.

Не винаги беше жестока, наистина. „Само повечето пъти.“

— Скуката ни накара да яздим половината нощ — говореше Виле, докато се връщаха да потърсят сержант Раскан. — А и трябваше да намерим вода.