Ковачница на мрак

— Колкото по-скоро се махнем от тези земи, толкова по-добре — рече Галак и хвърли поглед към каменните къщи край пътя. — Нищо против нямам, че бихме път чак дотук, само за да тръгнем обратно. Нищо против.

— Учителят? — попита го Ринт.

— Кротуваше през целия път — отвърна Галак. — Изглеждаше много доволен, като видя монасите.

Нещо в тона му накара Ринт да потърси с поглед приятеля му.

Но Виле изсумтя.

— Галак реши, че старецът е съмнителен. Аз самият не видях никаква причина за това.

— Нещо в очите му. — Галак сви рамене. — Нещо не беше наред.

Стигнаха подножието на хълма.

— Виждам коня му — каза Ферен. — Да не е легнал пак да спи?

Ринт поклати глава. Вещицата беше наранила горкия човек, а нощната медовина не го бе изцерила. Беше му предложила само мира на забравата. Нищо не траеше дълго, разбира се. Духът бе изплувал на повърхността, задъхан от болката на живота.

Четиримата изкачиха на галоп склона и прехвърлиха билото.

И тогава Ринт видя Раскан, свит на кълбо… но нещо не беше наред. Въздухът вонеше на пролята кръв. Ринт дръпна юздите и понечи да слезе, но застина.

Пограничните мечове се бяха смълчали. Конете им спряха и вдигнаха рязко глави.

Ферен се смъкна на земята и се приближи до обезглавения труп. Огледа Раскан, а след това и пръстта около трупа. Изведнъж вдигна глава към едно от дърветата и мечът ѝ изстърга от ножницата.

Устата на Ринт стана суха като прах. Присвил очи, той се помъчи да види в какво се взира Ферен, но кълбото от лишеи, загърнало клоните, не издаваше нищо. Той слезе от коня, с едната ръка на ножа си, и се приближи до сестра си.

— Ферен?

— Тя е там — прошепна Ферен.

— Какво? Не виждам нищо…

— Тя е там!

Ринт погледна трупа в краката им. Вратът на Раскан изглеждаше така, сякаш главата му е откъсната, а не отрязана. Но как? Заля го студена вълна и той потрепери. Извърна се към идващите зад него Галак и Виле. Двамата бяха извадили оръжията си, озъртаха се и търсеха враг, но не го намираха никъде.

— Преди малко го оставих — каза Ринт. — Никого нямаше наоколо. Беше съвсем сам, заклевам се.

— Тя е там! — извика Ферен и посочи с меча си. — Виждам я!

— Нищо няма там — изръмжа Виле. — Никаква жена поне. Ферен…

— Азатанаи! Вещице, слез долу и срещни меча ми! Толкова ти хареса моята кръв — дай ми сега малко от своята! — Ферен закрачи към дървото и замахна с меча си по грубия ствол. Острието отскочи с метален звън и оръжието излетя като сребърна мълния от ръката ѝ. Профуча във въздуха покрай Ринт и острието се заби там, където щеше да е главата на Раскан, ако бе останала. Ферен залитна назад, сякаш самата тя бе поразена, и Ринт скочи напред да я задържи.

Тя се замята в прегръдката му и закрещя с гняв към дървото:

— Убийца! Олар Етил, чуй ме! Проклинам те! В името на един невинен човек, проклинам те! В кръвта, която взе от мен, проклинам те!

Ринт я задърпа назад. Обърна се навъсен към Виле и Галак.

— Увийте тялото и го вдигнете на коня! Трябва да се махаме!

Ферен се мяташе яростно, ноктите ѝ раздираха дълбоки рани по ръцете му. Изведнъж си спомни за едно дете, което се мяташе заслепено от яд и как я беше държал, докато гневът ѝ се уталожи от умората. Беше го драла. Беше го хапала. Беше ужасна в своята праведност. Вик се изтръгна от гърлото му, пълен с болка по всичко, което бе изгубено, и по всичко, което така и не се беше променило.

Викът му я смири внезапен като дъх, а след това тя се изви в ръцете му и го прегърна, и този път той усети нейната сила и своята слабост, която ѝ даде в ответ.

— Но къде е главата? — извика в паника Виле.

— Няма я! — сопна се Ферен.

Брат и сестра се държаха притиснати един в друг и изведнъж Ринт осъзна, че са обречени, че животът им вече е загърнат около този миг, този окаян хълм и тези омагьосани дървета — около обезглавения труп на един невинен човек. Разбра, че ги очакват само кръв и убийство, изливащи се отгоре като дъжд. Видя огньове и усети парещия дим в гърлото си.

Чу как Виле и Галак понесоха тялото към коня, а после Виле изруга, щом видя, че животното още не е оседлано.

— Сложи го долу! Долу, Галак!

Ферен тръгна към меча си. Ринт остана на място, отпуснал ръце, сякаш живот бе изтръгнат от прегръдката му и бе останала само празната смърт. Сестра му се наведе, взе меча и го прибра в ножницата трескаво, с движенията на жена, която знае, че нечии очи са впити в нея — но не с възхищение, а със смразяваща тъга. В гърдите го заболя, че отново я вижда така.

Когато бе намерила мъжа си — тялото му и безполезното му, жалко бягство от тежестта на скръбта, — когато онзи мъж просто я беше оставил сама и със зяпнали очи и отворена уста бе изкрещял страха си с глас, който така и не бе дошъл и никога нямаше да дойде, — се беше задвижила както сега, залисана в непосредствените задачи и задължения.

Сълзи закапаха по брадата му.

Нещо излетя надолу от черния балдахин на дървото и тупна на земята почти в краката на Ринт. Той погледна и видя глинена статуетка, зацапана с прясна кръв. А от непроницаемата плетеница горе чу тих смях.