Ковачница на мрак

— Моля да ме извините за нахалството, милорд. Едно село е като дърво, пълно с птици, и всички говорят едновременно. Казват се всякакви неща.

— Не се съмнявам.

Доближиха склона на последния хълм преди селото. Отдясно, на четирийсетина крачки от пътя и в края на разровена от коловози пътека, имаше стара каменна къща, изоставена отпреди поколения. Дългият ѝ покрив бе рухнал преди много време. Оссерк забави коня и погледна нагоре по склона.

— Може да не ми повярваш, Ренар, но ценя това, че ми прощаваш. За мен това са последните ми дни свобода, а с вестите, които нося, това твърдение е по-сурово от всякога. Но ти казвам… — Той я погледна. — Искрено копнея за нежност, за която не съм заплатил.

Тя срещна очите му, а после свърна към черния път. Погледът, който му хвърли през рамо, беше премрежен.

— Мисля, че баща ви и светът могат да почакат още малко, милорд, нали?

Той кимна, без да смее да проговори.

— Когато искаш жена да ти се отдаде драговолно, Оссерк, накарай я да разбере, че привилегията е за теб, не за нея. Бъди нежен в милувката, а след това не се хвали пред никого. Има много видове любов. Някои са малки и кратки, като цвете, докато други траят много по-дълго. Цени всяка от тях, защото твърде малко са даровете на този свят. Слушаш ли ме, момче?

— Да, Хун Раал. Винаги слушам какво имаш да кажеш… докато не си твърде пиян, за да кажеш нещо, което си струва да се слуша.

— Но, момче, аз никога не съм толкова пиян.

На средата на пътя към запустялата къща видя как тя пусна лъскавото камъче от ръката си. И то се скри сред жълтите треви.

Вързаха конете зад къщата, да не се виждат от пътя. Оссерк взе ръката на Ренар и я поведе през зейналия вход. Тревата бе израсла по пода, заплетена с останките от изгнилия паднал покрив. Той почисти набързо малко място и след това разстла наметалото си.

Тя го гледаше мълчаливо, докато смъкваше бронята си. Той не се срамуваше от тялото си, защото беше стройно и мускулесто като на боец. Щом смъкна зацапаната си от пот риза, я погледна и видя, че е свалила туниката си. Не носеше нищо под нея, което му подсказа, че се е къпала в потока. Навярно за да измие следите от нощната любов с момчето си и може би все още усещаше непохватните му груби ръце по тялото си и задъханите му целувки.

Щеше да заличи тези спомени и с това любимият щеше да започне да избледнява в очите ѝ и тя неволно щеше да закопнее за по-опитна ласка — защото в изкуството на любовната игра курвите го бяха научили на всичко, което трябваше да знае.

Не беше слаба, но тежестта ѝ прилягаше и нито селският живот, нито бремето на възраст бяха натежали на плещите ѝ. Тялото ѝ бе извито и гладко и той можеше да си я представи в бъдещето, с издут от детето корем, но все още толкова хубава, колкото беше сега.

Зачуди се, докато я притегляше към себе си, дали използва билките, с които курвите се пазеха да не хване корен мъжкото семе. Доколкото знаеше, все още не беше ставал баща на копеле, макар да беше известно, че някои курви заминаваха и повече не се връщаха, а това предполагаше, че билките не са съвсем надеждни. Не изпитваше неприязън в това отношение, макар че баща му изобщо нямаше да е доволен. Все пак Урусандер знаеше за нощните разходки на сина си по кръчмите — несъмнено Хун Раал държеше господаря си в течение, може би до подробности.

Тя беше плаха в началото, докато страстта ѝ не се събуди под ласките му, но колкото и да му се искаше да я хвърли върху наметалото и да ѝ се нахвърли като глиган, той се овладя.

„Има изкуство в измъчването на жените в леглото, Оссерк. Искаш да я дразниш… като вълни на езеро по брега, с всяка вълна стигаш по-надалеч, но отново се хлъзгаш назад. Предлагаш потопа, разбираш ли? И продължаваш да го предлагаш, но без да го даваш, не и докато тя не помоли да бъде удавена — а ще го разбереш по това как те държи, по вкопчените ѝ ръце, по стоновете ѝ. Едва тогава я обладаваш.“

Когато най-сетне се хлъзна в нея, тя изкрещя.

Усети как нещо поддаде в нея и се зачуди какво е, и едва когато най-сетне свършиха и той се превъртя настрани и видя кръвта, разбра. Тя нищо не знаеше за билки, а любимият ѝ беше мъж, държан на разстояние, и онова, за което копнееше, Оссерк току-що бе откраднал. С горкия глупак беше свършено.

Легнал на гръб и загледан в забързаните летни облаци, се зачуди как ли трябва да се чувства при това положение. Накрая промълви:

— Ренар. Ако знаех…

— Радвам се, милорд, че бяхте вие.